Тез очи зелени

3 глава

Почти не разбрах какво се случи, защото стана много бързо. Успяха да задържат онзи мъж, но все пак викнаха управителя и трябваше да останем, за да може да ни разпита за случая. Филип на няколко пъти ме попита дали бях добре, а аз все му отговарях, че бях добре. В интерес на истината не бях изплашена. По-скоро объркана. Възприемах нещата. Знаех, че бях в опасност да бъда застреляна, но някак си не се изплаших. По-скоро бях изненадана. Но в никакъв случай изплашена.

— Вие - влезте! – изляза една от горилите от вратата, която водеше към офиса на управителя. Двамата с Филип тръгнахме да влизаме, когато го спряха и аз също спрях.

— Ъ? Какво бе? Какъв ти е проблема? – озъби се Филип.

— Един по един. – каза монотомно и ми кимна да вляза вътре. – Влизайте!

— Ама...

— Господин Алексиев мрази да чака! – усведоми ми ме, оставяйки ме с паднала уста.

Филип спря да се съпротивлява. Моите очи се разшириха в изненада когато в съзнанието ми излезе този Бог. Какво, по дяволите, се случваше? Може и да не беше той. Може би беше някой друг Алексиев. Фамилията беше популярна. Господи защо нещо ми подсказваше, че не беше друг Алексиев, а точно този за когото цяла вечер си фантазирах. За... размерите му. Дали щеше да ме разпознае? Не че бях облечена по особен начин - накъсани сини дънки и бяла тениска. Преди да вляза огледах набързо облеклото си и дръпнах тениската си надолу, но за мое съжаление се върна, обаче този път по-нагоре. Филип ме изгледа с възможно най-осъдителният поглед за действията ми и ми кимна към вратата. Поех си дъх и за момент се замислих дали първо да почукам, или директно да вляза. Реших да почукам и веднага след това да отворя леко вратата.

— Влизай!

Заповедничесткият му тон веднага ме обгради и буквално ме накара да вляза по най-бързия начин и да затворя вратата. Престраших се да погледна този неустоим мъж, който се беше опрял на масивното бюро и ме гледаше с неговите властни очи. Ах, тез очи зелени! Огледа ме отгоре до долу, а аз нервно се опитах да придърпам тениската си надолу. Антонио изръмжа предупредително, което накара сърцето ми да ускори ритъма си. Кимна към ръката ми и след това насочи погледа си надолу. Бавно и предпазливо свалих ръката си, докато не се отпусна свободно до тялото ми. По устните му заигра лека усмивка и кимна. Въздуха не ми стигаше, но не исках да дишам дълбоко, за да не забележи, че ми влияеше по особен начин. А дали вече не беше забелязал?