Тез очи зелени

29 глава

❤️ Vote/Comment ❤️

КРИСТЪЛ

Да идвам и да гледам Антонио след работа как тренираше ми доставяше изключително удоволствие. По телевизията беше едно, но мамка му, на живо беше коренно различно. Буквално можех да усетя емоциите му. Това беше толкова... приятно. Виждах го в свои води и той беше щастлив тук. Първоначално мъжете тук ме гледаха странно, но започнаха да свикват с мен. Бях момичето на Антонио. Звучеше наистина странно, но някаква приятна топлина караше тялото ми да откача и силно да настръхвам.

Мотора на Антонио спря на сантиметри от върховете на обувките ми и дори се повдигна на предна гума, което наистина ми изкара ангелите и изпищях. Той можеше да се убие по този начин. Няколко дълбоки мъжки смяха прозвучаха покрай мен, включително и този на Антонио, чиито мотор най-после падна и на задната си гума. Поне си отдъхнах като го направи.

— Глупаво същество такова. – измрънках без никакъв смисъл, но при мен смисъл никога не се търсеше.

Антонио постави мотора си на степенка и сляза от него. Винаги забелязвах, че като слиза и пораздвижваше краката си. Беше нормално, дори само като го гледах и краката ми изтръпваха, пък какво ли чувстваше той, който беше на самия мотор и прелиташе над препядствията, което караше косъмчетата на врата ми да настръхвах. Антонио свали каската си и ме дари с неговата неустоима усмивка, която добре знаеше как ми действаше. Краката ми омекнаха и едва се задържах, а устните ми пресъхнаха, заради което извадих езика си да ги навлажни и след това неосъзнато захапах долната си устна и я дръпнах силно. Сигурна бях, че го чух като изръмжа. Той се придвижи бързо към мен и наложи устните си на моите, бързайки да захапе долната ми устна. Изскимтях и го проклех мислено, че ме възбуждаше, докато бях в цикъл.  Не беше яко. До нас спря едно лъскаво черно бъги, което в мига, в който го видях и усетих как лицето ми придоби силен червен нюанс. Това беше същото бъги, на което Антонио ме изчука.

— Добре, добре си го стегнал. Определено си се занимавал да го тунинговаш. – каза русолявия мъж, който седеше върху него, а аз всячески се опитвах да прогоня всички спомени, които най-нагло изплуваха в главата ми.

— Нали? По-стабилно седи. – съгласи се Антонио и русокосия се скочи от бъгито и хвана Антонио за рамото, като го дръпна към него. Той се отдръпна от мен и мъжа му прошепна нещо в ухото, което породи лукава усмивка на лицето на Антонио, който погледна към мен и видях дяволитите пламъчета в тез очи зелени. Не знаех дали трябваше да се плаша от това, но след като русокосия се отдръпна от Антонио, той кимна и тръгна към мен. – Хайде да ме возиш. – изстреля, а аз го погледнах така сякаш ми каза сложно математическо уравнение, което трябваше да реша за секунди.