Тез очи зелени

36 глава

❤️ Vote/Comment ❤️

Росен и Андрей настояваха да отидем с тях в къщата за гости, която били наели, обаче Антонио каза, че вече му е била наета стая в някакъв хотел специално за състезанието. И така Андрей се възползва от да каже, че може да я използва деня преди състезанието. Но Антонио отново отказа, защото терена за тренировка се падал непосредствено близо до хотела. Затова просто си взехме довиждане и двамата с Антонио се отправихме към хотела. Той предпочете да отидем пеша, за да може поне малко да съм се насладяла от това да бъда в Барселона. Наистина беше нещо приказно тук. Точно както го бях гледала на снимки. Столицата Барселона изглеждаше толкова старинна и в същото време модерна. Не спирах да се оглеждам навсякъде и да попивам всяка една гледка. Макар и да мъкнехме куфари, това най-малко го отразявах, защото красотите на града бяха направо запленяващи. Минахме покрай един кей с такава синя чиста вода, че чак ми изглеждаше невъзможно. Изненадах се когато Антонио ме спря, за да се снимаме. Дори спря един човек, за да ни снима. Когато ни върна фотоапарата и прегледахме снимките, видяхме, че ни беше хванал в точния момент, когато Антонио реши просто да ме целуне. Мисля, че тази снимка се превърна в любима и на двама ни. Благодарихме на човека и продължихме с разходката си.

— Съжалявам, че няма да мога да те разхождам, заради тренировките. – каза Антонио с лека вина в гласа си.

— Моляяя? Глупостиии! – спрях и го накарах да погледне към мен. – Тук сме за теб, не за мен! Тук сме, за да може най-накрая да си вземеш заслуженото трето място в света. И ще го направиш! Някой друг път ще дойдем пак, само за почивка. Не искам да се тревожиш за мен. Ще бъда по-щастлива да видя как вдигаш купата на първото място, отколкото да ме разхождаш наоколо. Разходки всеки ден можем да си правим, но не всеки ден имаш шанс да си върнеш третото място в света. – казах му и видях как една благодарна усмивка се настани на устните му.

— Благодаря. – прошепна и вдигна ръката ми, която държеше в своята и я допря до устните си.

— Няма за какво да ми благодариш. – уверих го и прокарах ръка по челюстта му. – Даже мисля, че си направихме предостатъчно разходка. Време е да отиваме в хотела и да си починем. Най-вече ти. Уморен си от пътя, сега отделно аз те карам да ходиш подир задника ми, за да мога да видя какво означава да напуснеш България. Трябва ти почивка, утре трябва да станеш рано.