Историята На Нови Полубогове

7.Огнено фиаско

Криси

Да започнем отново от там, че сигурно позитивната ми енергия си беше отишла за 5 път днес...ако изобщо можеше да се опише така. И не не се бях депресирала или отчаяла,но колкото и да се опитвах да не мисля за всичко и да го приема, не се получаваше особено.  След като Анди ни разведе из лагера реших да отида в хижага на Аполон и да помисля на спокойствие,колкото и тази дейност да не ми се отдаваше много. Може би не бях достигнала такова интелектуално ниво,за да мога да приема нещата толкова бързо или просто мозъчните клетки които попринцип трябва да вършат работата в мозъка ми бяха напуснали отдавна , а и е много вероятно да са двете неща. Дори не знам защо се притеснявах толкова.Като цяло се радвах,че сме полубогове,че сме в лагера и може би ще имаме интересни приключения.Даже бях доста ентусиазирана за тях,но не можех да си изразя емоциите. Знам само,че главното нещо което ме притесняваше беше онзи гаден кошмар,който знаех,че не е истина,но не можех да спра да мисля за него.Но да кажем, че като изключим това всичко останалото не е чак толкова зле.
Може би ако се опитвах да мисля за други неща, нямаше да е и толкова гадно всичко.
Седях и гледах тавана на хижата тъй като това беше едно от най успокояващите занимание за в момента...тъй като нямаше книги, които да чета наоколо, а нямах много планове да се натрапвам при децата на Атина. Дори нямаше и почти никакъв шанс да се окажа дете на Атина...поне така мисля?   Но все пак нещото,което ме радваше бяха няколко  хартиени звездички които висяха от тавана. Беше доста сладко как бяха залепени и как просто висяха. Някак си успокояваха.Но факта,че бяха там ме наведе на мисълта,че все някой трябва да ги е залепил.Дали в момента седя на неговото място и не съм объркала леглото? Ще е доста странно ако е така и после някакъв случаен човек ме избута от него,но поне ще го поздравя за креативността. Може да използвам тази идея някой ден. И ето от тук поне бях щастлива че тези звездички някак си успяха да ме разсеят от всичко... Добре де може би нямаше да е чак толкова трудно да се разсея. Просто ми трябваха тъпотии.
-Тя дали е умряла?- чух как някой шепти до мен след което ме ръгна с някаква пръчка по ръката.
-Ауч!? - казах аз фраскайки пръчката от ръката на едно момче... По скоро бяха две. И си приличаха. Ииии очевидно бяха близнаци.
-Добре! Очевидно е жива!- каза единия щастливо след, което другия го фрасна по главата.
-Разбира се, че е жива! Не видя ли, че се беше замислила и дишаше!
-Твоя беше идеята да проверяваме жива ли е!
-Не е вярно! Моя беше идеята да се запознаем с нея! И ти казах да не се излагаме този път!
-Ти беше този, който последния път изплаши момичетата от хижата на Афродита! И даже едното падна във фонтана!
-Да не ти припомням със случката където "без да искаш" взе обувката на едното дете от хижата на Дионис и я подпали! Каза им, че ще правиш магически трик, но после му подпали лъка! Или за фиаското с бонбони?
-Спри Сам! Сега тя чу всичко и ще разбере колко отчаяно ни трябват приятели!
-Не нямаше, ако ти не го беше намекнал! Сега вече знае!
-Не е като ти да не го намекваше!
Те продължиха да се карат, а аз седях и ге гледах не знаейки какво трябва да кажа... докато не почнаха да се бият, но бой от типа "не няма да те докосна" ако се сещате за какво говоря.
-Хей, хей, хей! Не мисля, че и аз съм експерт в запознанствата,но знам че в един нормален разговор не се стига до тук! -казах аз като застанах между двамата,а те свършиха спора като се спогледаха изпепеляващо. -Еее...Сега ще е добра идея да говорите.
-Вярно.Извинявай за поведението ни, но просто ъм...- тръгна да казва единия,но другия продължи изречението.
-Не можем да говорим с хора нормално.
-Да мисля,че забелязах. Но спокойно не мисля,че тук има как да запалите нещо или да стане...някакво бонбонено фиаско?- казах аз и се засмях леко.
-Ето един човек, който ни разбира!Казах ли ти, че ще постигнем някакъв успех този път Бил!
-Идеята беше моя.
-Беше обща!- каза единия и се посръчкаха един друг след което продължиха-Но това не е важно сега! ТааАаАаа. Разбрахме, че си от новите лагерници! И се радваме да те приветстваме в лагера на нечистокръвните!
-Доста мило от ваша странна! Та радвам се да се запознаем. Аз съм Криси! - казах аз и се усмихнат,след което им подадъх ръка да се здрависаме ,а те просто ме запнаха.Сеедно никога не са се запознавали с хора...но явно наистина беше така.
-Бил,това е първия човек, който сам ни се представя.
-Идиот такъв,не го споменавай на глас! Не трябваше да го казваш!
-Не искам да ви прекъсвам...мислите ,но мисля,че е ваш ред да се представите- казах аз и се засмях.
-А,да вярно!Приятно ми е! -каза единия като най сетне се здрависахме.-Аз съм Сам и това е Бил!
-В лагера сме от две години и сме деца на Аполон.
-Само той е,аз съм дете на Хадес. -Чакай моля? Не сте ли братя? -Неп.Приятели.- казаха и двамата, аз ги зяпнах и не знаех какво да кажа.
-Нах шегуваме се! Разбира се, че сме братя.И този идиот тук не е син на Хадес. - каза Бил последно и поне ми спестиха още едно объркване и размишления за този ден.- А ти не може ли да измислиш по реалистично нещо?Хадес?
-Какво!Не мога ли да съм му дете? -Пффф по скоро на Афродита! -каза Бил и се засмя.
-Да някак си по щях да се вържа.- -казах аз и Сам се нацупи още повече.
-Ееее какво мислиш за лагера засега?
-Ами харесва ми като място.Доста е джиджаво.
-Хех няма как да не ти харесва. Това е най- страхотния лагер в света. Но още по страхотно е да си дете на Аполон, нали! Теб кога те призна?
-А не не не! Аз не съм дете на на Аполон! Просто засега съм тук докато ме признаят.
-Е жалко - каза тъжно Бил.
-Супер.- каза брат му и май не бяха на едно мнение.-Все пак винаги си добре дошла тук, когато те признаят.Може да се чувстваш като у дома си.
-Благодаря ви, но нека исчакаме първо да ме признаят. - казах аз и тогава се замислих, че няма да е лоша идея да отида при Гери и оостаналите-А сега ще трябва да тръгвам.
-Наистина?! Сега? Но тамън се запознахме! - каза Бил а Сам го фрасна за пореден път.
-Ще спреш ли? Остави момичето да ходи където иска! Леле колко си нахален!
-Стига де не казах кой знае какво! А и спри да звучиш като сърдита учителка!
Аз само се засмях и се запътих да излизам, но тогава те ме спряха.
-А приятелче!Чакай.Забравихме да ти кажем. Да знаеш,че попринцип не е добре да се настаняваш точно на това място. -каза Сам одръпвайки се леко от леглото.
-И защо?
-Сам не я плаши от сега!
-Не е нещо сериозно,но казват,че е прокълнато.И по скоро е заради онези звезди там горе-каза той сочейки тавана-Говори се, че от тям някак си, някой наблюдава хижата.
-Какво да не са обладани? - казах аз малко насмешка,но наистина беше странно.
-Не.Просто мястото беше на един лагерник.Но за жалост той- и точно преди да си свърши изречението Бил го беше фраснал леко по ръката. -Както и да е. Знаеш ли не е важно. Това са просто приказки да се плашат новите с тях. - довърши той макар и не много обедително.
-Все пак благодаря за споделената информация.- казах им, усмихнах се и излязох от хижата. И все пак ги чух как почват да се радват, че са си намерили приятел. Бяха странни, но не бяха лоши.
Но ето дойде момента в,който трябва да търся приятелите си. А къде се намирах?Нямах никаква представа. Лагера беше по голям отколкото си мисля.Може би трябваше да слушам малко, повече докато Анди обяснява кое къде се намира. И ето дойде великото търсене на няколко идиота и не добрите умения на Криси за ориентиране в природата. Иии от тук идва великото приключение.Завих на ляво, на дясно, по някаква пътечка, покрай някакъв фонтан, върнах се назад, поех по другата пътечка, стигнах до храстчета и доста красиви цветя, отидох пак при фонтана,минах по някакъв друг път,минах покрай амфитеатъра иииии може би след третата такава обиколка разбрах на къде трябва да тръгна. Сигурно приличах на някакъв турист, който не е част от лагера,а просто минава колкото да разгледа за забележителности които да снима и да си купи евтини магнитчета, и колкото и невъзможно е да мине през бариерата все някак си е успял. Но ето най-сетне след 5 обиколки около една дърво успях да стигна поне до стрелбището,а от там нататък горе-долу знаех как са се ориентирам! Може би.
На стрелбището видях Никол и Даниел, но реших да не ходя да им провалям романтичния момент или да прекъсвам Даниел и опитите му за флиртуване. Дап. Всички ги бяха забелязали. После се оглеждах при лагерния огън, но не намерих нито Анди, нито Гери. Къде са се затрили тези хора? След още безсмислено обикаляне явно единствената ми стратегия беше да чакам до вечерята когато вече всички се събират или поне това беше нещото,кеото бях разбрала. Но пък точно тогава стигнах до поляната където се виждаше мястото с плажа ииии където Анди каза, че е забранено да ходим. Там изглеждаше доста спокойно и красиво. Изглеждаше като място, което никой няма да те притеснява и на което може да си мечтаеш за всичко,да се забавляваш с приятели и да си изкарваш добре. Може би ако отида там само за малко, няма да е проблем? Тръгнах натам и-
-ПОЖАР ПРИ ТРАПЕЗАРИЯТА! ИМА ПОЖАР! -крещеше някой зад мен.
Обърнах се и се виждаше дима от трапезарията в далечината.
-Не.Това не се случва.
Затичах се мислейки, че това е пожара от съня ми.Чуваха се писаци. Мислех си само за това как целия лагер ще изгори заради мен и как аз съм виновна, че не казах на никой. Нямаше и ден от както бях тук и всичко се съсипва... И то заради мен. Дори да имах надежди как ще се забавляваме тук с нови спомени... Аз бях причината, че всичко ще изгори.
Това беше единственото нещо за което си мислех. Дори не помислих колко е малък шанса огъня да се разпространи. Но аз се обвиняввах. Тичах с чувството за вина и емоции които можеха да експлодират като бомба.
Стигнах до трапезарията и дори не изчаках да видя случващото се и изкрещях...
-Извинете! Аз съм виновна за всичко! Не исках това да се случва!Не исках да провалям всичко!
След кратка пауза мълчание не надушвах пушек или огън, и не чувах никой затова изведнъж си отворих очите и видях как няколко сатира и няколко лагерника ме гледат втренчено като един от тях държеше водна пръскачка за цветя. Огъня вече беше загаснал.
-Ъм... За какво по точно каза,че се извинаваш? -погледна ме един сатир дъвчейки някакво глухарче.
-Аз за-...Какво стана с огъня??? -попитах аз.
-Огъсихме го.Вече го няма-каза някакво момче, което ме гледаше странно (защо ли)
-Това е добре...-казах аз опитвайки да отклоня темата, че съм луда-Супер! Браво! Страхотна работа сте свършили! Много... добра...
След мълчанието и вече напълно изгасения пожар се виждаше как половината от траоезарята е изгоряла. Всички почнаха да се разотиват и да правят каквото там правеха преди, а аз просто седях на тревата, гледайки в облаците и не знаейки кое беше по зле. Факта, че вече половината лагерници може би ме мислят за лудо детенце което мрази огъня или това, че не можех да намеря приятелите си. Дори Никол не беше вече на стрелбището, а да не споменавам Анди и Гери, които път въобще си нямах и представа къде са. Просто всичко беше уникално.
-Някой придружи ли момичето до
Бялата къща в болничното отделение? - чух как някой попита докато се разотиваха лагерниците.
-Да! Анди и още някакво момиче. -отговори друг, а аз просто слушах... чАкАй кАкВо?!?
-Ъм!Извинете! -тръгнах да казвам аз изправяйки се от тревата и отивайки при същите тези хора-Какво по точно е станало?-нахално се намесих и аз в разговора.
-Някакво момиче подпали трапезарията.-отговори ми едно от момчетата, което май вече беше отчаяло от присъствието ми.
-Кое момиче по точно?
-Не знам. Някаква нова е.
-Добре де как изглеждаше?!?
-Ъъъъъъъ - въздъхна той опитвайки да се сети.Изглеждаше като някакъв пиян старец,който не знаеше къде се намира...макар, че аз повече можех да мина за тази роля-С тениска на лагера и носеше червена риза отгоре. Казаха, че е дъщеря на Хефест.
Дап, това беше Гери.
Първо... ДъЩеря нА хЕфесТ?
И второ.... кАкВо пО дЯволИте сЕ е слУчилО?!?!
Без да се замислям много благодарих на момчето и се затичах към болничното отделение в Бялата къща. Добре беше,че сигурно преди това 3 пъти бях минала покрай нея,затова знаех къде се намира. Като влязат вътре и се отправих към болничното отделение отворих вратата толкова рязко,ченне знам как не полетя в Космоса и там видях....как Гери лежи и яде чипс, а Анди и Никол говорят за някакви коне.
-А Криси! -зарадва се Гери като ме видя- И ти дойде!
-Да...да дойдох. А сЕгА щЕ мОжЕ лИ да зНам какВо е сТанаЛо-почнах леко да викам аз.
-Нищо особено! -каза Никол.
-Как така "нИщО оСОбЕнО"?
-Оу... Хмммм...Ами броим ли това, че леко подпалих трапезарията? -каза ми Гери усмихвайки се, така че да не я убия.
-Дап. Дао брои се! Половината трапезария е изгоряла!? Как успя?!?
-Момичета да мислим от по хубавата страна! Гери е жива и здрава и всички са добре!-каза Анди,след което се замисли. -Е без сатира Ютгоф, ама и той е добре. Нали друже?
-Ахой!- каза някакъв сатир лежащ на другото болнично легло отсреща. По скоро мязаше на пират.
-Адиос.- казах аз и се върнах на Гери. Добре де нямах причина да съм ядосана. Затова отидох и седнах на дивана срещу тях. - Добре важното е, че сте добре. Какво още стана?
-А да и още нещо.Аз съм дъщеря на Хефест! -каза ми радостно Гери. -И съм ходеща запалка!
-Значи са те признали...? -попитах аз.
-Да!И мен също-обади се Никол. -Аз съм дъщеря на Аполон! С Анди на практика сме полу сестри!
Бяха доста щастливи. И се радваха. Затова нямаше за какво да се притесняваме толкова много.
-Е, а теб признаха ли те? - попита ме Анди, а аз просто се замислих гледайки в пода.
-Още ли не са те признали? -попита ме Гери.
-Неп.Но сигурно ще е скоро.
-Спокойно Криси. Ще те признаят!Може би в близкото бъдеще. -опита се да ме оспокои Анди.
След което настъпи малко мълчание и се чуваше само как Ютгоф се опитваше да изяде карамфила от вазата до леглото му.
-Е Гери докога ще си тук? -попитах  аз и се исмях леко.
-Всъщност тя просто беше припаднала. Затова бе е нищо сериозно. Още сега може да тръгнем и Гери да отиде в хижата на Хефест. -каза радостно Анди.
-Да, но да изчакаме малко. Тук има безплатен чипс!-каза Гери и така откарахме още 1 час там, тъпчейки се с безплатния, но вкусен чипс.
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Стегнахме багажа на Гери и помогнахме да го занесе до хижа 9-хижата на Хефест.
-Е Гери дано си щастлива тук! -каза Анди сеедно се мести в колеж. -Тук поне ще си имаш собствена стая!
-Чакай какво-усмихна се Гери и пита-Собствена стая!?!
-Да! Децата на Хефест са изобретателни. Всеки има своя стая!Но това си остава тайна, че повечето хора не знаят.
-Хаха! Най-сетне ще си имам собствена стая!- каза Гери и дори без да каже едно "чао идиоти. До после"влезе в хижата по възможно най-бързия начин.
-Супер.Поне един ще бъде щастлив и свободен имайки собствена стая. -казах аз не много щастлива от този факт. Но поне бях щастлива за Гери.
-Да но поне Гери няма да мрънка от хората. -каза Анди след като тръгнахме да се връщаме обратно към хижата на Аполон.
-А и Криси...Сигурна съм, че скоро и теб ще те признаят! - отново се опита да ме успокои тя. Но не се притеснявах като цяло за това.
-Не ми е проблем това. Важно ми е да сме заедно. А и съм сигурна, че все някога този бог който сигурно се е отказал от мен, ще ме признае някой ден.... А като казах, че е важно да сме заедно. Спомняш ли си Алис?
Да уточним, че Алис беше една наша приятелка с която доста излизахме заедно. Всички бяхме антисоциалните говеда, които все пак успяваха да си прекарват страхотно заедно. Затова нямаше как да я забравим.
-Алис? Да! Разбира се.Все пак и тя беше част от групата.
-Ще може да ходим да я виждаме нали? - казах аз, защото малко или много не исках да забравям спомените които имахме заедно.
-Ах...ами за това.Може би вече ни е забравила.
-Чакай. Какво.Забравила? В какъв смисъл.
-Когато си полубог и дойдеш в лагера,Повечето хора те забравят. Учители, съученици, приятели.Или поне те забравят докато не почне наново учебната година и не се върнеш да учиш пак. Така действа мъглата донякъде.
-Имаш предвид, че тя няма да ни помни?
-Нещо такова.Но не точно.
-Амк тогава не е толкова голяма  проблем нали.- казах аз и се усмихнах леко опитвайки да повдигна малко настроението и да не го скапвам.Но като цяло беше малък проблем.
-Момичета!И аз съм тук нали знаете! -извика Никол.
-Извинявай! -казахме двете и се обърнахме към Никол.
-Както и да е.Поне разбрах,че не съм невидима. Е какво трябва да правим сега? -попита Никол.
-Има доста време. Може да пообиколите малко лагера и да дойдете на лагерния огън. Там се случват интересни неща.
-Стига огън за днес,а?-помолих аз, защото ми беше писнало да чувам за пожари.
-Задължително е. Там се молим на боговете. -обясни ни Анди.
-Добре така става. -казах аз, не много щастливи от този факт, но не можех да се оплаквам.
-А къде ще ядем? -попита Никол, защото храната също беше важна.
-Ами явно няма да може в трапезарията...очевидно.Така, че сигурно навън.
-Е тогава да си отидем в хижата?-попита Никол и Анди се съгласи.
На мен разбира се ми стана тъпо за незнаен път днес,защото все пак не бях в тази хижа, а не вярвам да съм дете на Аполон.
-Аз ще се порасходя малко. Става ли?
-Добре.После се чакаме пред лагерния огън. Окей?
-Окей! - казах аз след което се разделихме.
Тръгнах на долу по пътеката и изчаках Анди и Никол да се отдалечат.След което се затичах,отклоних се от пътя и тръгнах към мястото, което знаех, че ще ме откъсне от всичко. Дори и за малко.