No one can tear us apart

8.

Нейтън беше бесен на себе си и не можеше да си прости за това, което се случи с Ема или по-точно поради факта, че не успя да я предпази. Беше ядосан и на Елият - че не си е свършил работата, и на баща му - че ако не беше лидера на мексикансия картел нямаше да имат подобни проблеми.

- Нейтън, това никак не е добре да насочваш пистолет към всеки лекар, който видиш и не знае нищо за състоянието ѝ! - започна Камила. Те чакаха от два часа пред операционната и никой нищо не им казваше.

- Те са шибани безделници! За какво са ми ако не ѝ помагат?! - крещеше той.

- Те помагат на други хора. Ема не е единствения пациент в цялата болница! - каза тя и Нейтън ѝ отпрати гневен поглед, при което изражението ѝ веднага се промени. - Виж...- тръгна да казва тя, но излезе д-р Алварез от операционната и тръгна към тях. Те подскочиха.

- Какво е състоянието ѝ? - пита Нейтън.

- Г-н Гарсия, успяхме да стабилизираме г-ца Андерсън, но тя изгуби много кръв. Ще трябва време на тялото ѝ да се възстанови напълно. - обясни Алехандро (Алварез).

- Колко време?

- Вероятно от 24 до 48 часа. - отговори Алварез.

- А бебето? - изведнъж Нейтън го споходи ужасната мисъл, че може да изгуби и двете най-ценни неща в живота му. Обвиняваше себе си за всичко.

- Добре е. Всъщност е цяло чудо, че е оцеляло след всичко това! - отговори Алехандро и Нейтън се усмихна - леко, но гордо.

- То е Гарсия! Как няма да оцелее?! - възкликна развеселено.

- Можем ли да я видим? - пита Камила.

- Разбира се. Втората стая по коридора.

- Благодаря, Алехандро. За пореден път ми спасяваш задника-на мен и семейството ми! - каза Нейтън, а той кимна учудено. Нейтън не му е благодарил досега.

Хукна към стаята на Ема. Тя лежеше в средата на болничното легло, обградена от машини и тръбички. Изглеждаше толкова малка и крехка! Сърцето на Нейтън се сви когато я видя. Усмивката от преди малко се изпари.

Седна на леглото до нея и стисна малката ѝ ръчичка в своята. Галеше я с палец. После постави и целувка.

- Бебчо, не си честна. Аз се преборих, за да те загубя! Сега разбирам какво ти е било като си ме гледала така - целия окупиран в машини като космонавт. Пък и, помисли за Малчо, който между другото е съвсем добре. Ако куршумът беше отишъл и сантиметър по-нагоре, щях да ви загубя и двамата. А ако ще е така, то по-добре да умра. За какво да живея ако вас ви няма. Ти много отдавна се превърна в центъра на вселената ми, просто от скоро го знаеш. Обичам те. - той говореше от сърце. Пое си дъх и излезе от стаята. Имаше нужда от въздух преди да я погледне пак, защото обвиненията, че тя е там заради него го съсипваха.