No one can tear us apart

17.

7 месеца по-късно:

7 месеца. Минаха 7 шибани месеца без нея. Животът му постепенно се върна към преебаното си състояние от преди да я срещне. Тоест трафик на оръжия и наркотици, много пролята кръв, алкохол, леки жени...никоя обаче не можеше да я замести. Нито да запълни огромната празнина вътре в него. Той ѝ не се и опитваше да ѝ търси заместител, защото знаеше, че няма да намери никъде. Беше като рана, която не спираше да кърви.

Спря да го боли, защото се превърна отново в безчувственото копеле, което беше преди 10 години. Хавиер смяташе, че това е добре за картела, защото чувствата правеха хората слаби. И Нейтън беше съгласен. Когато се влюби осъзна, че изведнъж има какво да губи. Беше слаб, когато се отказа окончателно от нея. Сякаш беше дишащ мъртвец. А сега? Ами, сега пак беше такъв, но поне не искаше да убие всеки по пътя си. Това беше едно от настроенията му, в които вижда всичко в черно от гняв и губи контрол. Ема преди предотвратяваше това да се случва, но сега Ема я нямаше. През тези седем месеца се случи повече пъти отколкото е безопасно за света. Още една слабост, която Нейтън ненавиждаше в себе си.

Какво стана? Защо той се върна без нея при положение, че беше твърдо решен да си я върне?

Ретроспекция:

Лиса отвори вратата на къщата и се намръщи.

- На нищо не приличаш. - каза.

Всъщност Нейтън беше наясно с това. Напоследък не спеше. Изобщо. Тя беше навсякъде. В мислите му, в сънищата, в кошмарите. Лошото беше, че като затвореше очи беше още по-страшно.

- Мръдни се. Искам да видя Ема. - нареди гневно той. Нямаше време и желание да ѝ се обяснява.

- Няма я.

- Не ми ги пробутвай на мене тия! Не съм на себе си в момента и не отговарям за последствията.

- Няма я бе, задник такъв! Не те лъжа! Ето виж. - отвърна ядно Лиса и му бутна бележката в ръцете. - Току що го видях. -
От това, което той прочете, разбра, че Ема е духнала нанякъде. Но се замисли, защото това не звучеше като нея изобщо. Възможността Лиса сама да го е написала, за да го разкара, му мина през ума. Но пък от друга страна тя не знаеше, че той ще идва. Ема не беше спонтанна по природа.

- Каза ли къде отива? - попита той, прочитайки писмото за стотен път. Все още не можеше да проумее, че Ема би направила нещо толкова безотговорно.