No one can tear us apart

14.

      - Това е абсурдно, Нейтън! Ти не съсипа живота ми. Ти ме спаси. Излекува психическата щета, която Джамал ми нанасяше редовно. Ако не беше дошъл тогава, най-вероятно Джамал още щеше да ме бие. А може и вече да бях мъртва! - ревеше Ема. Сърцето ѝ се свиваше от болка. Обичаше този мъж повече от всичко. Би дала всичко за него и би умряла за него. Точно поради тази причина той я искаше вън от живота си.

   - Ти сама се освободи от тиранията му. - поправи я той. И беше вярно донякъде. Наистина тя уби Джамал, но Нейтън беше този, който я приюти след това, излекува раните, направени от Джамал, и я защити от последствията на действието ѝ. - Аз нищо не направих. Повече ти навредих отколкото да ти помогна.

   - Не е вярно! Ти ме взе под крилото си, погрижи се за мен...подари ми напълно нов, страхотен живот! И благодарение на връзката, която изградихме заедно, сега чакаме дете. Не моето, не твоето, а нашето! Нашето! Заедно!

    - Емилия, децата са дар от Бога. Аз не заслужавам такъв дар. Аз съм убиец. Отговорен съм за милиони съсипани животи! Всеки ден транспортирам тонове с наркотици, които се купуват от хора. Тези хора рано или късно умират! Заради мен! Заслужавам да страдам! А ти заслужаваш хубав живот. С мъж, който ще те обича и няма да те е страх, че всеки момент може да го убият! - Нейтън викаше. На този етап вече не можеше да сдържа емоцийте си. Искаше да я накара да го мрази. Така щеше да ѝ бъде една идея по-лесно.  Всяка сълза, стичаща се по лицето ѝ, беше кърфичка, забиваща се в сърцето му. - Пък и, какъв баща съм ако позволя живота на Малчо да се превърне в преебан като моя?! По-добре ще сте без мен. Знам го, Ема. - той се усмихна измъчено. Болката му пречеше да диша. Изтри сълзите ѝ. Но на тяхно място излизаха нови и нови, и затова палците му 'галеха' бузите ѝ. - Ще видиш, бебчо. Ти си невероятна. Ще намериш мъж, който ще те обича, защитава и носи на ръце. Знам го, да. И ще отгледате Малчо заедно. А като остарееш, аз най-вероятно няма да доживея до тогава, и имаш внуци, ще ми бъдеш благодарна, че съм направил този избор днес. Ще видиш. Винаги ще си красивото ми момиче, Ема, и винаги ще те обичам. Но ангели като теб не си отиват с демони като мен. Аз не отивам в рая като теб, bonita, но през времето ни заедно успях да го усетя. Благодаря ти. - въпреки всичко, въпреки огромната рана, която се заформяше вътре в него, той все пак се опитваше да я утеши.

   - Не...не - ревеше тя. Прегърна го. Притискаше го колкото се може по-близо до нея. Знаеше, че пусне ли го, нямаше да го види повече. Той не отвърна. Не смяташе, че ще може да я пусне, ако я прегърне сега. Свали ръцете ѝ. Обърна се и тръгна. С периферията си видя, че тя се свлече на пода и заплака с цяло гърло. Искаше му се да я утеши, но не можеше или по-точно не трябваше. Обърна се и си тръгна.