No one can tear us apart

24.

Саманта усещаше проклятието на това да си трето колело. Беше ѝ адски неудобно. Особено когато се целуваха, защото изглеждаше, че ще се изчукат всеки миг.

- Здравейте, деца. - отвори Анна с широка усмивка, която се стопи щом видя Нейтън. - Нейтън, точилката ли искаш да взема?! Пусни я веднага. Ще ти се отворят шевовете. - скара му се тя с майчинска загриженост.

- Ще ми е за втори път. - каза той, пусна Ема и се ухили. - Просто как да не пренеса моята кралица до замъка ѝ? - Нейтън изглеждаше буквално като влюбен тийнейджър около Ема, нищо общо с това, което Саманта мислеше, че е.

Анна го прегърна.

- Радвам се, че с Ема се оправихте, миличък. Знам, че си го направил, за да я предпазиш, но няма нужда. Например на Клео не ѝ е трябвала защита и те все още са заедно с баща ти. - говореше Анна с присипнал глас и насълзени очи.

- Винаги съм им се възхищавал! Не всеки може да се похвали с 25-годишен брак! Но аз не съм като тях, Анна. Аз съм безотговорен. Като дете.

- Отговорността се придобива с годините. Да не мислиш, че Хавиер от бебе е отговорен?! - подхвърли Анна, а Нейтън се усмихна. Саманта най-накрая разбра защо Ема го харесваше. Намираше усмивката му за невероятна.

- Може ли емоционалния момент да продължи вкъщи? - сряза ги Ема, а те се засмяха.

- Нетърпелива ли си, бебчо? - усмихна ѝ се перверзно Нейтън. - Да видиш Изи, имам предвид. - излъга. Не си мислеше за дъщеря си в момента изобщо, но обвиняваше ситуацията с Емилия от преди малко за това. Тя му се усмихна надменно и влезе в къщата. По лицето му личеше, че обмисляше пак да я сложи на рамо, но Анна го погледна в стил 'Ще взема голямата пръчка, само ако посмееш.'. Затова той единствено си позволи да прехвърли ръката си зад врата ѝ.

- Хайде да хапнем! Сигурно сте умрели от глад, деца. - извика Анна.

- Да, така е. - отвърна Нейтън.

- Ти винаги си гладен. - отбележи неизбежното Ема и се засмя.

- Изморяваш ме, какво да кажа. - каза той и повдигна рамене.

- Хей, Нейтън. Може ли да поговорим? - попита Лиса. Това озадачи Нейтън. Не си спомняше преди Лиса да е имала желание да говори с него.

- Е та ние не говорим ли?

- Насаме. - каза тя сериозно. Не можеше да предположи за какво толкова държеше Лиса да говорят. - Моля те. Наистина е важно.