I Hate You// M.YG [ЗАВЪРШЕНА]

¹1¹

Помните ли имената от миналата история? Ако не, може да прочетете и нея. Та имената ще си останат същите, защото като има нови се бъркам. А и за Вас предполагам ще е по-лесно. Това е, което мога да кажа. Така, че приятно четене!
——————————————————

Казвам се Йешим. Ким Йешим. Малката дъщеря на семейство Ким съм. На 20 години съм. Нямам много приятели, ако мога да бъда честна никога не съм имала. Винаги са ме избягвали заради баща ми. Той си има собствена компания и се занимава с фалшифициране на пари, продава наркотици, убива сумати хора. Точно поради тази причина никога не съм имала приятели. Майка ми? Тя е като куклата на конци на баща ми. Върви като малко кученце след него. За нея е по-важна репотацията, отколкото щастието и хармонията в семейството. Ако можеше да налага мнението си щях да бъда облечена с черна прилепнала рокличка и в момента да си имам приятел, който щеше да ми прави скъпи подаръци и да ме води по почивки. Имам по-голяма сестра. Казва се Кристина, но не можете да чуете от устата ми цялото й име. Винаги й казвам Криси. Имаме година и няколко месеца разлика. С нея се разбираме идеално. Тя освен, че ми е сестра, ми е и най-добра приятелка. Израснали сме двете, били сме си само двете. Никога не съм имала нормално детство. Вече обясних защо нямам приятели. Нашите никога не са ни водили на увеселителни паркове, никога не са ни водили по детски площадки да си играем с останалите деца. Но за сметка на това и двете перфектно знаем как да държим пистолет в ръката си. Да се прецелваме и да уцелим точно там където поискаме. Това е накратко за щастливият ми живот.

——————————————————
Г.Т. на Йешим

Аз и Криси седяхме в парка. Ядяхме сладолед и си говорехме. Рядкото време, в което бяхме навън. Принципно седяхме вкъщи, гледахме филм или бяхме в двора където играехме на някакви измислени игри.

Времето беше слънчево и полъхваше малко ветрец. Птичките чуриликаха наоколо. Паркът беше тих и се чуваше единствено нашите гласове. Разказвахме книгите, които сме прочели и се смяхме на простотиите ни, които измисляхме. Изведнъж телефонът на Криси звънна. Беше майка ни. Била звъннала, за да се приберем, защото сме щели да имаме гости. Иначе нямаше да си направи труда да ни звънне. Искала ни вкъщи до час. Само и само, за да няма караници щяхме да се приберем, но видяхме една котка държаща огромна пържола в устата си.
-Яяя, виж тази котка!-рече учудено Криси, посочвайки котката с пръст.
-Кажи и на мен от къде взе тази пържола!-казах аз и започнахме да се смеем. Котката видя, че я гледаме, затова бързо побягна напред. Изведнъж един мъж, с метла в ръката, излезе от заведението до нас.
-Минке, ела тук да ти дам още една пържола!-провикна се и аз се засмяхме още по-силно. Човекът се огледа и след това влезна отново в заведението. Съвсем бяхме забравили, че трябва да се приберем и затова продължихме да си говорим за книгите. След време започна да духа силен вятър и времето се заоблачи. Започна да капе и ние се сетихме, че трябва да се прибираме. Бавно вървяхме, докато си приказвахме за книгите, под ситния дъждец, който валеше. Изведнъж се засили и не след дълго зафуча още по-силен вятър от преди малко. Огледахме се наоколо и видяхме бесетка. Затърчахме се към нея и след секунди бяхме на сухо.
-Защо не заваля вчера? Ама нали не излезнахме!-измърморих тихо. Вятърът все повече се засилваше и вече дъждът влизаше и в бесетката. Започнахме да се мокрим, а дъждът нямаше намерение да спира скоро.