I Hate You// M.YG [ЗАВЪРШЕНА]

²2²

Г.Т. на Йешим

Пътуваме от 40 минути вече и все още не знам къде отиваме, нито пък Криси. Шофьорът ни води на нанякъде, но къде само двамата с баща ни знаят.

Пътувахме някъде извън Сеул. По пътя видях няколко села и всичко останало беше само гори. Дървета след дървета и черното пътно платно беше нещото, което можеше да видиш.
-Къде отиваме?-попитах баща ми от любопитство, което ме караше да седя под напрежение. Плашеше ме факта, че не знаем на къде отиваме. Вярно е, че сме с баща ни и няма да ни навреди...предполагам. Поне за сега никога не е. Вярно е, че сме знаели как държал пистолет в ръка с Криси, още когато връстниците ни си играеха с колички и куклички, но никога не ни е застрашавал по някакъв начин.
-Ще разберете.-отговори ми без да отделя поглед от пътя. Виждах притеснението на Криси в очите й. Татко каза, че отиваме на работа с него...поне така си спомням.

Изведнъж колата започна да се клати. Шофьорът караше по черни пътища. Не след дълго стигнахме до една изоставена от Господа сграда. Нямаше прозорци, нито врати. Не беше замазана с нищичко. Единственото нещо, което можеше да видиш беше тухли и бетон по стените. Постройката имаше покрив...,но без керемиди. Имаше високи треви, които със сигурност щом докосната меката ми кожа щяха да я надраскат и наранят.

Шофьорът спря и ние с Криси се спогледахме. Дланите ми започнаха да се потят от притеснение. Какво правехме тук? Защо изобщо бяхме тук? Защо по дяволите баща ни ни доведе тук? Във главата ми единствено се въртяха въпросителни и въпроси, на които не можех да отговоря. Шофьорът слезе от колата и отвори врата на баща ми. След това на Криси и на мен. Слезнахме от автомобила и баща ми тръгна напред.
-Вървете до мен и не се отделечавайте!-предупреди ни татко и ние с Криси кимнахме. След минута бяхме вътре в сградата и се оглеждах наоколо.
-Хваща ме страх.-прошепна ми Криси.
-И мен също.-казах, шепнешком аз. Започнахме да се изкачваме по стълбите на сградата и се спряхме на 3 етаж. Татко с бавна, но с величествена крачка започна да върви напред, а ние плахо зад него. Не след дълго един мъж на средна възраст с черна коса и зелени очи ни посрещна.
-Носиш ли?-попита баща ни и при мисълта за носиш ли се сетих само за това, че ще ни продаде на този тип. От там вече с живота ни е свършено.
-Разбира се, че нося Джунхо. А ти носиш ли?-отговори онзи тип.
-Защо да те питам ако аз не нося?-попита татко и онзи повдигна рамене. Направи знак на някъде и след секунди два броя завързани мъже бяха доведени до нас. Хвърлиха ги на земята без да им мигне окото. Единият мъж беше брутално пребит. Цялото му лице беше окървавено и тихо плачеше. Предполагам от болка. Другият седеше и се смееше...на нас. Той също беше пребит и не изглеждаше по-зле от другия, но се смееше истерично. Това ме плашеше. Можеше да бъде психопат! Мъжът със зелените очи махна парцала от устата на истерика и той започна да се смее още по-силно. С Криси се спогледахме уплашено. Какво изобщо правехме тук?

Изведнъж истерикът спря да се смее. Изражението веднага се смени в сериозно и продума.
-Е Джунхо, намери ме, колко жалко. Аз исках още да си играем, но явно вече си стар за игрички.-каза психопата.
-Млъкни!-заповяда баща ми и един мъж удара истерика по тила.
-Ех Джунхо, можехме сега да сме приятели, но ти пожела да играем мръсно.-каза онзи и пак започна с онзи смях.-Ще те довърша.
-Ти копеле нещастно, ще умреш!-развика се татко и онзи се изсмя още по-силно. Направи знак на мъжете на зеленоокия и те донесоха два пистолета. Единият го дадоха на мен, а другия на Криси.
-За какво са ни тези пистолети?-попита Криси, докато аз го оглеждах.
-Стреляйте!-заповяда баща ми и аз вцепених. Как ще застрелям някого? Та това е наказуемо!
- Не!-противопоставих се аз, след мен и Криси.
-Казах да стреляте!-каза баща ми ядосано.
-Ние пък казахме, че няма да ги застреляме!- отново се противопоставих.
-Видя ли Джунхо? Даже и скъпите ти дъщери не искат да ме застрелят. Даже и те не са ти верни. Защо изобщо продължаваш?-попита саркастично лудият, а другият не обелваше и дума.
-Стреляй!-заповяда ми татко. След като поклатих глава в знак на отрицание, той хвана ръцете ми и ги насочи към истерика. Прицели се и натисна спусака към истерика. Неговият смях беше приглушен от шума на пистолета и след секунда онзи се строполи на земята. Изпуснах пистолета и започнах да бягам по стълбите надолу, плачейки. Криси тръгна след мен. Аз излезнах от сградата и се качих в колата. Взех в шепите си главата и започнах истерично да плача. Аз току-що убих човек, а тази мисъл ме подлудяваше. Аз тази, която не може да убие и мравка, убих човек. Криси започна да се опитва да ме успокои, но аз просто не можех. Чувствах се мръсна. Защо изобщо трябваше да идваме? Криси махна ръцете ми и ме прегърна силно. Чу се още един спусък, а аз започнах да плача още повече.

След малко някой отвори вратата на багажника и изкара някаква торба. Баща ми влезна в колата и седна на мястото си. Шофьорът също се качи в колата и подкара. Аз развалих прегръдката и се обърнах към човека, който ми беше ,,БАЩА".
-Защо ми го причини това?! Питам те защо?! Защо?! ЗАЩО?!-започнах да викам и удрям баща ми, а той просто ме прегърна.
-Налагаше се, мила.-отговори ми. Аз развалих прегръдката и го погледнах със злоба.
-Значи се налагаше?! Налагаше се да ни накараш да убием хора?! За теб това е нормално, така ли?!-попита ядосано Криси.
-Все някога трябваше да го направите. Дали щеше да бъде сега или по-късно има ли значение?-отговори баща ни.
-Не искаме да се превръщаме в теб! Не искаме децата ни да нямат приятели като нас, да знаят как се държи проклетият пистолет. Не Искаме да убиваме хора! Искаме нормален живот!-казах аз и се облегнах назад. Започнах тихо да плача. Татко не каза нищо повече. Криси сложи главата си на рамото ми и започнахме да чакаме да се приберем. След 40 минути стигнахме пред компанията...