In The Name Of La Famiglia

Глава 17

Джулиана

Очите ми бавно се отвориха. Около мен бе непрогледен мрак. Сигурно бе адски късно. Обърнах се настрани, за да се сгуша в Боби, но единственото, което усетих бяха студените завивки. Станах и светнах лампата. Часовникът показваше три без пет. Погледнах към мястото на Борислав. Само намачкания чаршаф показваше, че е бил тук.

Изправих се и тихо се насочох към вратата. Коридорът бе изключително тих и тъмен. В края му се виждаше светлина идваща от долния етаж. Насочих се натам. Тихо влязох в дневната и видях Боби да стои пред камината. Ръката си държеше бутилка с бира, а погледа му блуждаеше нейде сред пламъците.

-Защо не спиш?

Той обърна глава към мен, когато чу гласът ми.

-Не можах да заспя. Не исках да те притеснявам и слязох тук.

Приближих се и седнах на пода до него. Вгледах се в пламъците.

-Съжалявам! - промълви той.

-За какво?

-Че не бях там, когато това се случи.

-Боби, погледни ме. - той поклати глава засрамено. Надигнах се леко и прехвърлих крака си около него. Хванах нежно лицето му в шепите си и го накарах да ме погледне. - Боби, ти не си виновен за нищо. Нямаше как да знаеш какво ще се случи.

-Но все още ме гложди отвътре, че сега можеше да лежиш у дома... Безжизнена, студена или пък...

-Хей! Стига. И двамата имахме късмет, че не бяхме там в този момент. - една сълза се стече от окото ми, но не си и направих труда да я спра. - Боби, ако нещо се бе случило с теб... Нямаше да го преживея. Ти си единственото нещо, което ме държи. След развода на родителите ми ти бе единствения, който се застъпваше за мен, когато останалите ме тормозеха. Ти беше човека, който ми помагаше и оказваше подкрепа, когато падах духом. Ти ме убеди да дойда в София. Ти беше с мен, когато подадох онези документи и когато ме приеха заедно с теб в Медицинския. Ти бе човекът, който през цялото време подкрепяше проклетия ми инат и да се боря за всичко, което искам. Знам, че нещата между нас не станаха по нормалния начин и всичко сега е адска каша, но сме тук. Ние сме заедно. И това е най-важното, а и единственото, за което трябва да мислиш.

Останахме за кратко вгледани един в друг. На лицето на Борислав се появи малка усмивка, която бързо изчезна и той сгуши лицето си в гърдите ми. Гърдите му се разтресоха, а сълзите му попиваха в худито ми.