Път Към Истината

Глава 5

Новата глава е вече качена! Надявам се, да ви хареса! Ще се радвам ако оставите по един коментар или гласуване. Няма какво друго да кажа освен да очаквате следващата глава, която ще я кача в събота.
Приятно четене! ❤️

Бранимир

Какво по дяволите направих?! От всичките възможности, аз избрах да я заведа вкъщи? Това въобще не ми влизаше в плановете поне докато не видях вдигнатата й кола да отива към наказателния паркинг.

Не ме интересуваше, че храната ми отиде по дяволите, по скоро отиде по дрехите й, от което черната овчица не спираше да ме гледа накриво.

- На сватбата беше по-разговорлива. - отвърнах, натискайки бутона за третия етаж в асансьора.

- Тогава не носех по себе си храната на някого. - заядливо каза преди да съсредоточи вниманието си към малкия екран, отчитащ етажите.

- Точно така, тогава беше заета да се криеш от останалите с черния си хумор и пакета с цигари.

Очаквах напиращия й гняв да се превърне в буря както го бе направила на онази тераса в онази нощ. Криеше нещо, за което знаеше че другите не биха разбрали. Излъгах я, бях чул думите на майка й, поне си мисля че е тя, защото дочух изреченото преди да седне на масата - господи, опази я. Още с влизането си забелязах блуждаещите й очи, които търсеха начин да се махнат от ресторанта, от хората, от сватбата. Видях отвращението и вътрешната й борба след танца с шибания кум. Видях всичко.

Не знаех нищо за нея, но по някаква причина ума ми не спираше да връща сцената на нашето "запознанство" ако може така да се нарече.

- Ти не разбираш. - промълви тихо, този път с по-мек тон сякаш се опитваше да забави нарастналата буря в себе си.

До последно водех вътрешна дилема дали да я попитам какво има предвид, но разумната малко останала част, реши да не го прави. Тя дори не знаеше името ми, нито аз нейното, за да споделя нещо случило се преди повече от месец. Тогава защо напирах да узная? Но преди да успея да си отговоря, вратите на асансьора се отвориха, показвайки двата апартмента на етажа. Нямах никаква идея защо го правя? Може би тя си мисли, че ще я закарам, но защо тогава да я каня в апартмента си? Мисли Бранимире, мисли.

Вече бях завъртял ключа, нямаше връщане назад. И тъкмо когато затворих вратата зад нея, реших какво да направя. Поне това можеше да потуши гневния й нрав.