Път Към Истината

Глава 12

Новата глава е вече качена! Надявам се, да ви хареса. Ще се радвам ако ми оставите по един коментар или гласувате. Следващата глава ще бъде изцяло свързана с миналото на Демира и още много други неща така че очаквайте я скоро! Няма да ви бавя повече затова.....

Приятно четене!❤️

Демира

Имах чувството, че след малко щях получа инфаркт. Следях всяка минута, всяка секунда откакто двамата се потопиха в спокойното море. Не посмях да помръдна от мястото си. Тишината предизвикваше размисли, които оплитаха ума ми. С всяка измината, дори лека, морска вълна, която поклащаше лодката, тръпки побиваха по тялото ми. Единственото, което ми помагаше беше Нели, която въпреки всичко не се отказваше. Трябваше и можех да го направя, си повтарях докато не чух рингтона си.

- Не мога повече! Ще полудея! - въздишайки каза Бояна, която си личеше че е в колата си, защото не спираше да натиска клаксона си на всеки пет минути. - Сега пък сватбата ще е след месец. Месец! Той ми предложи преди няколко дни, те искат веднага да станат нещата.

Съвсем забравих за „доброто" разбирателство на нейната майка и тази на годеника й, и цялата организация която й идваше в повече. За краткото време, което й предостъпиха да се наслади на годежа си преди същината - сватбата.

- Имам нужда да пийна преди завършването, така че къде си за да те взема? - попита точно преди да напсува някой таксиджия, който й пресякал пътя.

- Аз...аз не съм в града. - отвърнах сковано, което както си знаех нямаше да остане незабелязано от нея.

- Къде си тогава? Избяга от майка си, ли?

Това беше друга тема, която съм говорила и преди. Майка ми не се търпеше заради утрешния ден и затова другата причина да се съглася да дойда с Бранимир и Нели, беше тя. Предпочитах да превъзмогна страха си отколкото да слушам за разпределението на гостите, които впрочем половината не познавах.

- Намирам се в една лодка.

Единственото, което можех да изрека беше това. Имах чувсгвото, че всеки момент щеше да се появи, и щеше да довърши започнатото. Имах неприятното чувство, че нещо лошо ще се случи ако дори помръднех. Сякаш бях окована сред невероятното великолепие на Черно море, което те изкушаваше да забравиш всичко, и да се потопиш дори и за миг в него, за да усетиш свободата и морската прегръдка, която те предпазва от злото. Но тогава защо не ме предпази тогава? Защо позволи на злото да ме хване в капана си, и да ме притегли към тъмнината?