To fall for the mobster (+18) | ✔️

Глава осемнадесета - първа част

Матиа

Опитът да спя беше безполезен.  Реших да стана и да отида в офиса си.  В края на краищата мога да се опитам да свържа малката информация, която имаме за Емилио.  Следващите часове минаха бързо и все още нямам представа къде се крие тази гад.  Тогава на вратата ми почука.

- Влез. - казах ядосано. 

-Поспа ли си? - Попита майка ми, когато влезе в кабинета ми. 

-Не, наистина. И това не е най -важното в момента. Не мога да намеря следи или намеци за местоположението му.

-Матиа. Трябва да се грижиш за себе си. Всички сме уплашени и тъжни. Но не забравяй да ядеш, да спиш и да пиеш вода. - Предупреди ме тя. 

-Добре съм. Трябва да я намеря! - Извиках леко. 

-Знам и в крайна сметка ще я намерим. Може да отнеме няколко дни, но ще я намерим. Трябва да намерим твоят ангел. - Заяви тя, като сложи ръка на рамото ми. 

- Мамо, благодаря ти.

-Обичам те, момчето ми.

След разговора,  напуснах офиса си и започнах да се обаждам, за да уговоря срещата с лидерите и техните екипи за проследяване. Излязох навън и влязох в цветната градина.  Проправяйки път към жълтите рози, които Бела засади, седнах и ги докоснах нежно.  Последните няколко дни те все още бяха  затворени, но днес разцъфтяха.  Сега можете да се възхитите на пълната им красота.  Взех лейка и излях малко вода.  Погледнах към небето си спомних как ангелът ми разговаря с майка си и баща си  преди време. Тя бяха притиснени за дъщеря си, но малкото колие с кристал я пазеше. Трябваше да я намеря.

...

Ангелът ми го няма вече седмица.  Тя ми липсва толкова много.  Срещата преди седмица беше добра.  Всички работим заедно и се доближаваме до намирането на мястото, където държат Бела като заложница.   Изминалата седмица беше най -лошото време в живота ми.  Не знам дали е още жива.  Не мога да спя. Всичко е просто гадно. И така разбрах, че не мога да живея без нея.  Поглеждайки се в огледалото видях дълбоки и тъмни торбички под очите си.  Бяха тъмночервени от липсата на сън.  На кого му пука как изглеждам?  Единственият човек, който не искам да ме вижда така, все пак не е тук.  Сърцето ме боли все повече и повече всяка секунда, когато я няма. Трябва да се надявам.  На това ме е научила.  Никога да не се отказвате от надеждата дори в най -мрачните времена. Напускайки офиса влязох в нейната стая. Тя все още имаше разпиляна козметика и дрехи по леглото и малкото бюро. 

 Ако можех щвх хвърля всичко в моята стая и нямаше да позволя да излезе от там. Тя може да се приготви в нашата стая и да ми даде достатъчно време да й се възхищавам.  Когато се канех да се обърна и да си тръгна, един обект привлече вниманието ми.  Беше под леглото й.  Вървейки дотам, го взех и държах в ръцете й нейния скицник.  Малка усмивка се насочи към устните ми.  Казахте, че сте го скрили, но нека бъдем честни, това не е добро скривалище. Вече видях първите рисунки.  Обръщайки още една страница, очите ми се разшириха.  Това беше рисунка, на която спя в нашето легло.  Тя е нарисувала всеки детайл от лицето ми с възхищение прецизно.  От другата страна на страницата беше езерото, което взех и аз, и красивата цветна поляна.  След това преминах към следващата страница.  Очите ми веднага започнаха да се насълзяват.  Имаше още една моя рисунка. 

  Този път лежах върху одеялото за пикник и я зяпах. Веднага протегнах ръка и проследих пръсти по страницата.  Сълзите се стичаха неконтролируемо по бузите ми. 

Заглавието на рисунката разби сърцето ми на парчета: „Караш ме да се чувствам в безопасност“ И тогава думите й прозвучаха в главата ми.  "Рисувам само неща, които намирам за красиви и които обичам. Това е всичко, което трябва да знаеш." 

Означава ли това, че ме обича?  Може ли някой друг освен майка ми да ме обича?  Само тази мисъл накара сълзите ми да потекат с много по -голяма сила.  След няколко минути успях да се успокоя.  Очите ме боляха и влязох в кабинета си.  

〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️〰️
Извинете ако има грешки в текста!
Приятно четене!