His (Bulgarian Translation)

(25) Only for you.

- Татко? - извиках, когато отворих дървената врата. - Татко?

Вкъщи ли си беше? Би трябвало, защото колата му беше паркирана отвън. Изсумтях.

Нямаше вина, че постоянно беше зает. Предполагам, че работата с която се занимава изисква много от него. В крайна сметка нямах право да се оплаквам; той го правеше, за да може да имаме храна на масата и дрехи на гърба си. От друга страна би било прекрасно, ако го виждахме по-често вкъщи.

Хвърлих раницата си на земята, когато влезнах в кухнята.

- Татко? - казах, щом видях гърба му. Той седеше на един от високите бар столове и беше скръстил ръцете си.

Стана и се завъртя към мен.

- Хей, Кали, - отговори. Лицето му беше бледо, а под очите си имаше тъмни и черни торбички. Изглеждаше много зле.

- Какво става? Разболял ли си се? - попитах, поставяйки ръката си върху неговата. Той я погали слабо.

- Просто съм изморен, скъпа, - беше отговорът му. Погледнах го продължително, опитвайки се да потърся някаква емоция, криеща се в дълбините на очите му, която можеше да потвърди твърдението ми, че е болен. След няколко минути без резултат, въздъхнах победено.

- Работата ли те измори? - попитах го, докато слагах чайника на котлона. - Искаш ли кафе?

- Да и да, - отвърна, потървайки кокалчетата си. Кимнах.

- Защо не отидеш да поспиш?

- Не мога, - беше единственото, което каза. Обърнах се, за да преценя реакцията му. Стоеше в тишина.

- Татко, съжалявам, но не мога така, - заявих искрено. Не обичам да го виждам такъв и знаех, че не е просто изморен. Имаше нещо друго. Изглеждаше болен.

- Какво имаш в предвид, скъпа?

- Нищо, - въздъхнах. Не продължи да ме разпитва от своя страна.

- Кали? - вдихнах глава, за да го погледна.

- Да?

- Трябва да поговоря с Кайл, - заяви. Веждите ми се свиха объркано.

- Какво? Защо?

- Искам да поговоря с него като баща и бъдещ зет, - извъртях очи, докато по бузите ми избиха червени петна. Поне започваше да се държи както преди.

Татко, - простенах. - Млъквай, - той се изкиска леко и започна да кашля.

- Ще го доведеш ли? - попита. Поколебах се за няколко секунди, преди да въздъхна. Предполагам, че трябваше. Не исках отново да говорят, но колкото по-бързо свърши - толкова по-добре.