She [H.S]

25

Живот и смърт. Две думи. Хиляди чувства.
Защо? Защо трябва да живеем? Защо трябва да умрем, оставяйки болка и разруха след себе си? Защо, защо, защо, защо...

Като малък винаги съм се чудил защо трябва да умираме. Смятах, че смъртта беше ненужна, беше наказание. Противях се и се молих смъртта да спре. Да изчезне. Но сега когато съм достатъчно запознат както с живота, така и със смъртта осъзнах нещо. Осъзнах, че почти целия си живот съм смятал смъртта за наказание, за болест, когато всъщност смъртта е награда. Награда за страдащият, наказание за щастливият.

Днес се навършват 3 месеца от смъртта на семейството ми и аз не мога да мисля за нищо друго, освен за смъртта. За живота. За "Какво ако бяха живи?".
Сърцето ми ми се струваше твърде тежко. Дишането - твърде трудно. Сълзите - твърде много.

Чувствах се виновен, че съм жив. Защо на мен се пада да живея живот, който не заслужавам, докато те гният 3 метра под земята? Питах се, но отговор така и не намирах цяла сутрин.

Днес изгревът не беше същия. Нямаше същия блясък, надежда. Изглеждаше обикновено, скучен. Не внасяше познатата топлина в сърцето ми, нито поливаше семето на щастието, скрито дълбоко в мен. Не. Днес ме накара да потръпна. Да затворя очи и да се моля да изпитам болката, която те бяха изпитали.

Не можех. Беше твърде късно. Чувствах сърцето си неподвижно, безжизнено. Всяка глътка ми носеше болка, но не достатъчна. Исках да ме боли. Но след толкова време не мисля, че ще има нещо по - болезнено от това да надживееш тези, които обичаш. Да си самотен. Не сам, а самотен.

Да стоиш в стая, пълна с хора и да се чувстваш толкова сам. Да се смееш и усмихваш, а от вътре да крещиш за помощ.

Докато се насочвах към гробището и стисках трите букета с рози се чувствах някак си празно. Знаех - загубих всяка частица любов в живота си. Всеки лъч светлина. А сега, когато се нуждая от малък лъч блясък в тъмния океан от спомени, не виждам нищо. Единствено и само студ. Мрак.

Пътят беше празен, а вятърът - силен. Беше рано сутринта и покрай мен минаваха едва по няколко човека. Времето отново беше мрачно и ветровито.
Смешно, но слънцето ми липсваше. Сякаш колкото и гадно да се чувствах, времето влошаваше нещата още повече.

Гробището беше пусто както винаги, освен каменните плочи, подредени в редици. Не бях идвал тук от седмици, но първият месец след инцидента идвах тук през по-голямата част от времето. Обичах да разглеждам имената върху надгробните плочи и да се чудя какво ли се е случило с тези хора. Дали са починали естествено, дали са били убити или пък просто сами са приключили всичко? Обичах да сядам да една върба, която беше засадена близо до гробовете на родителите ми и просто да се взирам в умиращата природа. Да наблюдавам увехналите цветя, падналите дървета и имената върху надгробните плочи, които едва се виждаха от мъха върху тях.