She [H.S]

42

~Хари

Моментът, когато най-накрая осъзнаеш всичко е моментът, в който съзнанието ти просто превключва на автопилот и започва да прескача всеки момент, в който съмнението ти е било с причина.
Когато мъглата изчезва и вече знаеш, че всичко, което си знаел е било лъжа.

Погледът ми премина от ранената и измъчена Адали към мъжът, който стоеше до разбитата врата и наблюдаваше със студен поглед. Тогава осъзнах. Мъглата се вдигна, а съзнанието ми сякаш на шега започна да превърта всички моменти, когато питах Адали какво се е случило, а тя ми отговаряше с "Добре съм, просто се спънах и паднах". Всичките белези, раните, прикрити с грим, страхът от баща й...всичко е било точно пред мен.

"Баща ми ще ме убие, Хари!"

"Добре съм, не е нищо сериозно. Знаеш колко съм непохватна."

"Може ли да останем по-дълго? Не ми се прибира вкъщи."

"Баща ми ще откачи ако ни види заедно, Хари!"

Всичките тези думи се въртяха в главата ми, когато поставих главата на Адали на пода и се изправих, тръгвайки към него с бавни крачки. Тя имаше очите му. Единствената разлика беше, че нейните бяха приветливи и топли, а неговите студени и мрачни.

Когато бях изправен пред него, на лицето му се разпространи подигравателна усмивка.

-Значи повика този негодник да спаси задника ти отново, нали уличнице? - попита той и се изсмя.

Свих ръцете си в юмруци. Виждах червено. Щях да убия този кучи син. 

-Защо не излезем отвън, докато се облече. Тогава може да се запознаем офиц-

Юмрукът ми в лицето му прекъсна думите, които нямах намерение да слушам. Не исках Адали да става свидетел на това, но нямаше да позволя това същество да се разхожда самодоволно, докато тя страда от болка.

Баща й загуби равновесие, но успя да се задържи за рамката на вратата. Погледна ме и избърса кръвта от носа си.

-Защо не закачаш някой с твоите размери? - казах и отново го ударих, този път карайки го напълно да загуби равновесие и да падне с тропот на земята.

Точно това и очаквах.

Надвисих се над него и започнах да го удрям, влагайки всичките си емоции.