She [H.S]

43

Тази сутрин изгревът не беше красив. Може би беше заради тъмните облаци, които скриваха красивите пастелени цветове на небето или може би беше заради дупката в сърцето ми, която продължаваше да расте с всяка следваща минута.

Тази вечер не мигнах. Имах чувството, че главата ми ще експлодира и всеки път, в който затворех очи, виждах неподвижното тяло на Адали и празните й очи. А тези мисли караха сърцето ми да се свива по много странен начин, сякаш ме болеше физически. Затова се изправих и залостих вратите, прозорците и всички възможни места, които могат да послужат на баща й да влезе в къщата. Когато бях готов взех ножа от кухнята и седнах на стола във всекидневната, чакайки.

Макар че страхът и параноята ме държаха буден, Адали успя да поспи. Или поне да дремне. Всеки път, в който заспеше минаваха най-много 30 минути преди да се събуди с писъци. Тялото и трепереше, лицето й беше пребледняло от страх, а писъците й огласяха къщата.

Но аз бях там. Знаех какво е да сънуваш кошмар и да се събудиш сам, в празна къща. Не исках и тя да се чувства така, затова след всеки кошмар аз отивах до нощното шкафче и грабвах книгата, която тя беше оставила. И й четях на глас. Прегръщах я здраво и в същото време внимавай да не раня гърба й, и четях пасажите, които беше отбелязала.

Когато тъмнината най-накрая започна да се отдръпва и да отстъпва място на светлината, Адали заспа спокойно на дивана, все още по сутиен, макар че я завис с одеало, за да не и е студено.

Сега, когато наблюдавам как плътните тъмни облаци закриват всяка частица светлина на небето, имам чувството, че ще повърна. Мисълта, че той е някъде там, жив и здрав, радвайки се на свободата си, ме кара да откачам вътрешно. Не мога да изтърпя мисълта, че той е свободен. Че може да е навсякъде. Затова трябва да направя нещо, дори това да означава Адали да ме намрази завинаги.

Движението на дивана ме накара да обърна глава от прозореца и да видя Адали, която се опитваше да се завърти на другата си страна. Отидох бързо при нея и сърцето ми заби по-бързо от всякога. Сега, когато светлината изпълваше стаята и вечерния мрак го нямаше, можех лесно да видя белезите от пръсти по врата й и синините по лицето й. Бързо върнах очи на очите й, които ме гледаха все така празно, но беше късно.

-Не е оставил само белезите по гърба ми, а?-попита тя и изкимтя от болка в опит да се изправи.