She [H.S]

32

-Не мога да повярвам!Как можа да ми го причиниш, след като през цялото време правех всичко, за да си щастлива! Мамка му, дадох ти всичко, а ти ми се отплащаш така!

Виковете ми изпълваха празната стая, докато тя ме наблюдаваше с напълно празен поглед. Никакво съжаление. Никакво разкаяние. Нищо.

-Кажи нещо по дяволите! Намери някакво шибано извинение, излъжи ме, викай ми, само не ме гледай така, сякаш не съществувам.

-Защото не съществуваш. Ти си мъртъв. Ти умря, Хаз. Умря заедно със семейството си. Вече не си момчето, в което се влюбих. Не си забавния, луд купонджия, когото всички обичахме. Когото аз обичах.- каза тя, гледайки ме със сините си очи. Очи, които толкова обичам. Очи, които ме гледат с нищо, освен присмех.

-Затова ли спа с най-добрият ми приятел? За да окъпеш мъката си от "загубата" на приятеля ти?- попитах аз, усещайки жлъчката на погнуса да ме поглъща.

Хората, на които вярвах най-много, ме предадоха най-тежко.

-Не спах с него заради теб, Хари. Спах с него, защото вече не те обичам.- каза Клара, забививайки още един нож в сърцето ми.

"Не те обичам."

-След смъртта на родителите ти, ти просто забрави за мен. Сякаш вече не съществувах. Затвори се в себе си, отблъсна ме и аз нямах друг избор. Вината е твоя, Хари. Не аз съм виновна, че ти се превърна в пълна развалина.- Клара прошепна последното изречение, завъртя се на петите си и изчезна от полезрението ми.

Развалина.
Развалина.
Развалина.
Развалина.

Очите ми се отвориха по-бързо от всякога. Дишането ми беше забързано и можех да се закълна, че усещах повея на вятър в гърба си.
В стаята ми цареше пълен мрак, докато очите ми трескаво оглеждаха всеки периметър от нея.

Когато най-накрая мозъкът ми осъзна, че е било просто сън изпуснах дух, който не бях усетил, че задържам. Не бях имал кошмари от доста време и почти бях забравил каква е чувството да се събудиш и границата между реалността и съня да се размиват напълно.