She [H.S]

1

  Както винаги алармата ми ме събуди,изваждайки ме от съня,в който исках винаги да сънувам.Сънувах я.

  Бяхме заедно.Нямаше ги онези караници и борби по между ни.Бяхме щастливи.

  Пролича си,че това е сън.В този живот няма нещо,което може да те кара да се чувстваш истински щастлив и обичан.Съществуват само злобата и алчността.Това е и една от причините за многократните ми опити за самоубийство.Не обичам да си го признавам,но се чувствам така,сякаш съм един призрак на този свят.Никога до сега не бях забелязан от никого,а когато го направиха,ме оставиха разбит до основи.

Изкарах се от депресиращите си мисли и се изправих бавно от леглото си.Взех една от черните тениски на стола си,както и черните си дънки.Предишният Хари би облякъл тези дрехи и би ги носил с удоволствие.Вече не е така.
Облякох суитшъра си и сложих шапката на главата си,прикривайки късо подстриганата си коса.Липсваха ми буйните къдрици,които никак не стояха мирно на главата ми.Но ми трябваше промяна.Външно и вътрешно.

Взех раницата си,както и телефона,който не използвах,защото никой не ми звънеше.Отворих вратата на стаята си,а тя издаде силен скърцащ звук.От толкова удряне от моя милост съм удивен как е издържала толкова време.
Понякога се чудя,какво щеше да е,ако бях предишното си аз.Буйното и весело момче,което беше готов на всичко,за още няколко бутилки бира.Колкото и да не искам да си го признавам - липсва ми миналото.Но не ми липсва наивността ми и чувството ми да се поддавам на хората.Това е единственото нещо,което бих оставил в миналото си.Както и нея.Клара.

Излязох през входната врата и заключих след себе си.На верандата ме чакаше чисто новият ми джип,който не съм ползвал от месеци.Както и да е,предпочитам да се поразходя.
Дръпнах качулката на суитшъра си по - надолу и тръгнах надолу по улицата,осеяна с красиви цветчета.Февруари.За някои е месецът на любовта,както беше и за миналото ми аз.Сега просто е обикновен месец.Месец на спомени.

Спомените започнаха от отново да се пълнят в главата ми,карайки ме да искам да се ударя,но ръката ми беше привързана с бинт.Не бих казал,че беше инцидент,защото ще излъжа.Понякога,за да притъпя психическата болка и гневът,използвам физическата болка - наранявам се.Не е за първи път,нито ще бъде за последен.Просто съдбата не иска да умра,след като толкова пъти бях спасяван на косъм от смъртта.Защо ми е да живея?Какво печеля от самотата си?Болка?Определено!Щастие?Изключено!