She [H.S]

29

Не си спомням някога да съм имал по-голямо желание да се прибера вкъщи. По принцип у дома е последното място, на което искам да бъда. Всичките спомени, затворени в тази къща понякога ми идват в повече. Задушават ме. Карат ме да се чувствам така, както в началото на всичко - празен, ядосан. Тези чувства са ми някак...далечни. Да, все още усещам празнотата от всичко изгубено и яростта към съдбата, но те са някак на заден план. Сега чувствам толкова много, повече от колкото понякога бих желал. Но да знам, че чувствам нещо, повече от нещо, се чувствам добре. Много добре.

Стигайки до вратата на къщата си, първата ми мисъл е дали да почукам. "Я се стегни Хари, това е твоята къща!" скастри ме вътрешния ми глас. Поех си въздух и влязох вътре. Знаех, че каквото и Адали иска да ми кажа сега, то ще определи какво ще се случи с това между нас. Казвам това между нас, защото по дяволите, дори и аз не знам какво се случва с нас двамата.

Намерих Адали в хола, седнала на дивана. Ръцете й са върху бедрата й и макар тялото и да е тук, много добре знам, че духом е далеч от тук. Загледала се е в пода и явно не забелязва присъствието ми, затова решавам да прочистя гърло. Тя светкавично вдига глава и когато ме вижда, оставя една малка усмивка да се разтегне по лицето й.

-Здравей. - казвам й аз и веднага мислено се удрям. Що за поздрав е това, след като в момента трябва да разговаряме по толкова важна тема.

Тя се изкикоти тихо, после се изправи и ме дари с още една малка усмивка.

-Здравей.- каза тя обратно и наведе глава, гледайки обувките си.

Добре, мисля че за сега всичко върви добре.

За секунда вече бях до нея и повдигнах с пръсти брадичката й, карайки я да ме погледне в очите.

-Виж, преди да кажеш каквото и да е, искам да ти кажа, че ако искаш да забравиш думите ми и това, което се случи сутринта няма да ти се сърдя. Мразя, когато между нас има неловкост и макар, че те харесвам ужасно, не бих си простил да загубя приятелството ни. Предпочитам да ми се караш-

Думите ми бяха прекъснати от устните на Адали върху моите. Веднага, след като се осъзнах, отвърнах на целувката й, придърпвайки я по-близо до себе си.

Ето това чувство не мислех, че някога ще искам да усещам постоянно. Устните й. Ръцете й. Топлината й.
Искам да остана тук и сега завинаги. Но за съжаление човешката нужда от кислород ни кара да се отделим, макар само сантиметри.