Тигрова акула

33 глава

❤️Vote/Comment❤️

— Бях на току-що навършени деветнайсет години. Млада, зелена, все още неопитна в сферата с бизнеса, но лудо влюбена в един мъж, с най-невероятните сини очи, които съм виждала. Иля Яхонтов. С една година по-малък от мен, той беше син на семейни приятели. Горе-долу израснахме заедно. Първоначално бяхме само приятели, но това приятелство прерасна в нещо повече. И двамата млади и неопитни бяхме любопитни да вкусим от греха, за който всички около нас говореха. Хареса ни повече, отколкото сме си мислили, че може да ни хареса и започнахме да поддържаме тайна връзка. Излизахме под предтекст, че отиваме да учим, а реално нямаше нищо подобно. Е, изучавахме, ама анатомията на човешкото тяло нагледно. – тя се засмя при този спомен, в очите ѝ блещукаха тъжни искри, предсказвайки ми от сега какво се беше случило с този мъж. – Неговото семейство също беше влиятелно и вече бяхме станали достатъчно големи, за да поемем по пътищата си. Той трябваше да поеме семейния бизнес, а мен да ме подготвят за него. Не се виждахме за известно време, но един ден и двамата планирахме бягство от вкъщи, за да се видим. Беше бурна любов. Забременях от него, а той беше на седмото небе от щастие. Радваше се, че всичко в живота му се нареждаше, а не мислехме как щяха да реагират семействата ни. Нашите като разбраха и бяха потресени. Уредиха ни сватбата за много кратко време, защото никой не трябваше да разбира какво се беше случило. Семействата и на двама ни бяха консервативни хора и не можеха да позволят някакви си подобни слухове да петнят и двете фамилии. Кум ни беше най-добрият приятел на Иля - Авдей Тихонравов. През това време на бременността ми, противно на очакванията аз не си почивах, а бях заливана с тонове работа. Искаха да ме научат по-бързо да се оправям и да не допускам грешки. От ранни зори до късни вечери. Случваше ми се дори да припадам от умора. Иля имаше идея да ме скрие някъде, за да престане този тормоз над мен, но аз не му позволих. Знаеш, аз съм горделива жена, така беше и тогава. Справих се с всяка една трудност и родих здраво момче, което кръстихме Николай. Стоях до него до времето в което имах кърма, а то нямаше и една година. След това тичах по работа и двамата с Иля се виждахме само на вечеря, а в леглото си обръщахме гърбовете и заспивахме капнали от умора. Скучен брак. Е, поне докато не пробихме и двамата и не се научихме как стават нещата, оттам нататък всичко беше лесно и намирахме повече време за себе си. Даже излизахме заедно на семейни разходки с малкия. Родителите ни бяха доволни, ние също, вече отделихме повече грижи за възпитанието на малкия, който растеше прекалено бързо. – говореше с голяма носталгия и беше забила погледа си в нищото, явно по този начин се справяше с това да не рухне отново. – Имахме обаче една пречка и тя беше именно Тихонравов. Аз не го харесвах като човек. Беше ми противен, имаше нещо гадно в него, в излъчването му. Но Иля не ме слушаше и аз напълно го разбирам, защото това неше най-добрия му приятел. Мислех си, че си въобразявам. Минаваха годините ни спокойно, всичко беше наред, вече бизнесите ни вървяха по-гладко и от коприна и не ни се налагаше да взимаме толкова много часове. Е, поне Иля. Аз обаче работех много, като горделива жена, която искаше да изкарва парите за себе си. Знаеш, дрехи, процедури, прически. Типично женски неща. Вече се връщах все по-късно от работа и на Иля това не му харесваше, а малкият вече беше навършил шест годинки и питаше винаги защо отсъствах от живота му. Обещавах им, че ще се върна по-рано, но само ги лъжех. – видях как очите ѝ се насълзиха и преглътна тежко. – Бях им обещала, че ще се прибера навреме и ще отидем на ресторант. Да, но аз пак закъснях. А когато се върнах, тях ги нямаше. Звъннах на Иля, за да проверя къде бяха, а той ми отговори, че са в офиса, мислейки, че съм там. Бяхме се разминали. Обеща ми да се чакаме пред сградата на фирмата и аз тръгнах натам. Но когато стигнах сградата беше обхваната от буйни пламъци, а аз разтреперана търсех моите двама човека, но те така и не излязоха никога от тази сграда. Пожарникарите правеха всичко по силите си, но пожарът не стихваше. Умолявах ги да претърсят пак, да ги намерят, но заради пожарът не можеха да влязат. Час по-късно разбрах, че мъжът ми и детето ми са изгорели живи в адски мъки, защото огъня тръгнал от средата на сградата и нагоре. Въртяха теза, че е проблем с кабелите, но нищо не можеше да ме убеди по-добре от самия Тихонравов на среща ми, който гледаше как всичко изгаряше. После като се огледа и като ме видя само мен, сама, без никой около мен и изпадна в паника. Той разбра, че беше изгорил жив най-добрия си приятел и неговия син. Заради завистта си към постиженията, които бяхме постигнали и най-вече, че неговия най-добър приятел предпочиташе да прекарва времето си с мен, отколкото с него. Ненавиждаше ме. И заради своето ненавиждане към мен беше отговорен за смъртта на сина ми и моя мъж, който беше негов най-добър приятел от детството. – тя избърса внимателно сълзите, които се бяха сформирали в очите ѝ, което ме подсети и аз да направя същото, заради нейната история, която ме беше разтърсила. – Имах и други опити за връзки, но някак си "магически" те научаваха за този случай, плашеха се от мен и повече никога не ги виждах. Примирих се със самотата. Намразих мъжете, заради Тихонравов. А с него партнирах, само защото не исках той да знае, че аз бях научила истината, още преди дори да обявят някаква версия за причината за пожара. Тогава се появи ти, Владиславе... и като се замислих, че вече надхвърлям тридесетте и няма за къде да чакам повече, реших да те използвам, тъй като видях, че си наивен. Сега сигурно се питаш защо не съм си осиновила дете, но няма как да ме разбереш, след като не можеш да усетиш чувството животът да се развива чрез теб, да усетиш как тялото ти създава зона за развитие на живот. – ръката ѝ се плъзна защитнически по корема, с цел да ми докаже думите си. – Казах си без влюбване, без никакви чувства, само искам едно детенце да си отгледам и да му се радвам, нищо повече... но нещо се случи, Владиславе. В теб виждах Иля. С времето неговия образ избледня и ти го замести. Всяко едно твое действие, всяка наша вечеря и закуска... представях си покрай нас и някое детенце, което най-накрая щях да отгледам с любов и без да отсъствам от неговия живот. Исках да стане бързо, за да не се усетиш, но... започнах да изпитвам чувства към теб. Затова след като се уверих, че най-накрая съм забременяла и реших да те пратя обратно в България. Не исках да изпитвам нищо от това и мамка му... трябва да си призная, че след като си тръгна и плаках с часове и се молех някак си просто да се върнеш и да ме прегърнеш отново, да ме целунеш и да ме гледаш така, сякаш съм последната останала жена на света. Не искам да те задължавам, защото не те заслужавам, но се чувствам длъжна да ти кажа как се чувствам спрямо теб, Владиславе. – тя най-накрая ме погледна към мен със зачервените си очи, като моите със сигурност наподобяваха нейните, защото емоциите и на мен ми идваха в повече, особено като чух следващите думи, които Диляна изрече. – Обичам те, Владиславе. Влюбих се много, много силно в теб.