Тигрова акула

37 глава

❤️Vote/Comment❤️

-Три години по-късно-

— Трябва да се шегуваш! – от сигурно десет минути слушах как Диляна фучеше из къщата нагоре-надолу и се чудех как тази жена имаше енергия за подобно нещо, след като снощи бяхме заспали в три сутринта. – Владиславе, ставай бе! – и това беше момента, в който се предпазиш, защото имах чувството, че вратата вече летеше към мен. – Трябва да вървим, тъпако! Закъсняваме.

— За къде? – измрънках полузаспал срещу възглавницата.

— Как къде? Лелеее, забравил си? Забравил си! – острите ѝ токчета се забиваха с неистова злоба за това, че не си правех труда дори да си мръдна пръста. – Владиславе, моля те, че Анастасия ще закъснее за детска градина. Не можем да си позволим да закъснее за пореден път.

— Оохх... уморен съъъм! – измрънках недоволен, но пак не си направих труда да се подместя.

— Уморен бил! Снощи аз ли те врях между краката ми?

— Беше хубавооо. – измучах доволен от събитията от снощи, заради които и сега се чувствах като размазан плужек.

— Беше. Сега ставай. Лелеее, продължаваш да звъниш, а? – звънящият ѝ телефон подклади огъня на нейната ненавист към сутрешния час и след малко имах чувството, че щеше да ме замята и мен. – Ще сме там възможно най-скоро. Айде, че имам работа с един вредител на реда тука, който се опитвам да забърша. После ще се видим. – чух приключването на разговора и веднага след това и скочих от леглото, което кълна се се разтресе от нещо, което Диляна направи.

— Госпожо Младенова, имайте милост над мъжа си поне! – изхленчих докато разтъпквах очите си и се опитах бързо да се разсъня.

— Владиславе, по-бързо ставай да се оправяш, мамка му! Няма тебе да чакам цял ден!

Струваше ми се, че това щеше да бъде един прекалено дълъг ден.

***

Батериите на Диляна бяха пред изтощаване едва малко преди следобяда, а тя твърдеше, че имаше още толкова работа, колкото в началото на деня. Само сутринта успя да изхаби половината си енергия, а сега вече беше почти изтощена напълно. Бях забравил за онлайн срещата с американците, която се налагаше да проведем и за която бяхме закъснели, но оправданието с децата винаги вършеше работа. Анастасия беше... ами, нито мое копие изцяло, нито пък на Диляна. Беше смесица от двама ни и беше голяма сладурка. Диляна беше майката, за която я имах. Че даже и повече от това. Стоеше до късно при нея, четеше ѝ приказки, готвеше ѝ всяка храна, която ѝ се хапваше, учеше заедно с нея, играеше заедно с нея. Определено тя беше майката, за която всеки едно дете можеше да си мечтае. Даже имаше дни в които я обличаше като себе си и бяха като две сладки сестрички. Разбирах и защо понякога Диляна откачаше, когато виждаше, че ѝ звънят от детската градина или детегледачката, на която я бяхме оставили. После ѝ трябваше време да се успокои. Но аз я разбирах напълно. След като знаех нейната история.