Ние Сме Част От Сделката * Книга Първа

Untitled Part 46

Аштън

Слагам обувките си в куфара, докато пред очите ми е спомена с Ейдън и жалките му извинения. Отвратена съм и сърцето ми се разкъсва от болка. Обичал ме. Долна, нагла лъжа. Направо...не издържам. Не издържам дори да бъда с него в един и същи град, в тази държава. Негодник...Толкова ми е лошо. Всъщност след като разказах на баща ми за всичко- той реши да заминем за Австралия. Приятелите му, архитекти вече пректират мебелна фабрика в Сидни. А от утре след седем часа ще започне новия ни живот.

Ровейки из чантата си, случайно намирам  снимка на мен и Ейдън от първата ни среща. Бях толкова щастлива тогава, а сега не мога да гледам. Смачквам фотоса и сядам на леглото, ридаейки.

- Аштън, знаеш ли къде е бейзболната топка с автограф на Алберт Пухолс?- Лукас широко се усмихва, но виждайки сълзите- сяда до мен и ме прегръща.

- Съжалявам, сестричке.

- Всичко е наред.

- Мисля да не се женя. По дяволите любовта и всичко свързано с нея- маха с ръка.

- Разбира се, че ще се ожениш. Ще се намери някога едно момиче, което да стопли сърцето ти- изтривам носа си, ставам и продължавам да събирам дрехите си.

- Ами, като те гледам- направо ми се ще да се удавя.

Затварям куфара и го паркирам при вратата.

- Сигурна съм, че в Сидни ще ти хареса. Там е различно. На татко му идват различни идеи за цяла серия мебели- някаква муза му е дошла. А ти ще се научиш да сърфираш. Нали знаеш, че сърфисти от цял свят ходят там специално заради вълните. Аз ще изпълня мечтата си за собствено списание и ще забравя за всичко, станало в Портланд.

- Аха, звучи готино. Само дето не виждам радост в хубавите ти очи.

- Временно е. Щом се кача в самолета и ще забравя всичката тъга.

- Само не мечтай Палмър да се появи на летището и да те спре да излетиш, както се случва в романтичните, сополиви филми и да си заживеете дълго и щастливо.                 Честно ли? Наистина се надявам. После си спомням хладнокръвните му действия. А си мислех, че няма да имам по-силна болка след преживяването от Тимъти Фрийман.

- Аштън, вечерята е на масата. Да си изкараме хубаво за последно в тази къща- татко е застанал на вратата и не си тръгва докато не слизам с него в кухнята.

*****

Летището в Портланд гъмжи от народ. Колелцата на куфара се търкалят по пода и очите ми блуждаят из безликите хора, жужащи като пчели в кошер. Движа се бавно, докато доктор Клара, татко и Лукас вече са напред при гишето за проверка и паспортен контрол. Успокой се,  Аштън- той няма да дойде. После поглеждам през прозореца и големия презокеански лайнер отново свива гърдите ми. Кой знае кога бих се върнала обратно в Америка, да видя гроба на мама, да видя приятелите си?

- Да не забравиш за редовните ни видео- разговори- прегръща ме докторката- Дори и от тук ще провеждам медицинските ни консултации. Разбра ли?

- Благодаря ти, Клара. Защо си толкова добра към мен?

- Познавах майка ти. Беше невероятен човек. А ти моето момиче, заслужаваш много щастие. Обещай ми.

- Ще бъда, Клара, ще бъда- докосвам корема си, а тя се усмихва и отива при татко и Лукас.

Страхотна жена. Бих се радвала да ми бъде мащеха. Биха могли да са чудесна двойка с татко.

Поглеждам телефона си. " Сбогом, моя Любов"- написвам преди да го изключа и да се кача в самолета. Той излита, заедно с надеждата някога да бъда щастлива. Слагам слушалки и слушам One Direction , а Лукас бърбори с татко, разказвайки му за престоя в рехабилитационния център. Доктор Хауер свърза брат ми със свои австралийски колеги и научаваме, че той е всъщност много уважаван в медицинските среди. Това е заради спокойствието на Лукас. Другото спокойствие идва от факта, че вещицата Миранда е в Мексико, в Канкун. Чака поредната си жертва- чичко- паричко. 

След седем часа летене се сещам и за Ава. Чернокожата ми приятелка е знаела всичко и предателски е мълчала. Изплака си очите с извинения и като залог на прошката ми се закле да мълчи, защото видя как изпращам документите си от Колежа на адрес Сидни, Австралия.  Пожелах й всичко хубаво и си тръгнах.

Сбогуването с Ози беше по-болезнено. Все пак сме приятели от деца. Когато ме взе от купона на Остин- така грозно псуваше Ейдън, че му се развиках. После му простих, защото не мога без този красив, белокос гей. Внасяше хумор и веселие в сивата ми реалност и нямам съмнение, че отново ще се срещнем. Може би заедно с Оуен.

- Хей, току-що обявиха кацането на самолета- бута ме Лукас по лакътя.

- Какво? Вече ли?- поглеждам към илюминатора.

- Да. Гърбът вече ме боли.

- Лукас, такова си дете- при споменаване на тази дума се усмихвам скришом за частицата от Ейдън, която расте под сърцето ми. То още не знае, колко го обичам. На кого ли ще прилича? При всеки случай, винаги ще ми напомня за някого, който обичах безкрайно и който никога повече няма да видя.