Гледна точка на Амбър
- Може ли да го стегнеш още?
- Скъпа няма да можеш да дишаш.
Усетих как връзките на корсета се стегнаха около мен.
- Така е добре.
Връзките се завързаха и брадичката на майка ми се подпря на рамото ми.
- Много си красива скъпа.
- Благодаря.
Не можех да повярвам.
Виждах се като булка. Доста пъти, но реалността...
Косата ми беше на нежна прическа със захваната част на малък кок, за да не ми пречи на лицето. От него се беше захванал воала продължаващ надолу стигайки до земята.
Роклята ми беше като на принцеса. Голяма и обемна.
Токчетата ми ме правиха с около десет сантиметра по-висока, но не се виждаха.
Имах дантелени ръкави по дължината на ръцете. Нежната дантела беше и по роклята докато не преминаваше в плътни и обемни пластове до земята.
Някой почука по вратата.
Майка ми се усмихна и се отдалечи в розовата си рокля.
Вратата се отвори и от нея се показа баща ми в смокинга си. Щом ни видя се усмихна и влезе.
- Ще ви оставя. Чакаме ви.
Майка ми излезе и баща ми дойде до мен.
- Прекрасна си.
- Благодаря татко.
- Кога порастна толкова, че да те видя в булчинска рокля?
Леко се усмихнах.
- Ела тук.
Озовах се при татко и усетих тихото му подсмърчане.
- Плачеш ли?
- Не.
Каза и се разсмя.
- Сигурна ли си че той е правилния?
- Не съм била толкова сигурна.
- Трябва ли да е толкова рано?
- Татко...
- Добре де, добре.
След минути дочух музиката в далечината.
Баща ми сложи воала пред лицето ми, подаде ми букета и тръгнахме към залата.
Стояхме пред портите и усещах тръпките по тялото си.
След секунди вратите се отвориха и пред мен се появиха всички гости. Всички очи вперени в мен.
Шаферките ми бяха от дясно на олтара, всички в розовите си рокли, а в ляво...
Ето го и него.
Ник стоеше с лице към олтара и не можех да го видя, но беше зашеметяващ.
Черния му елегантен смокинг беше по тялото му и пасваше толкова добре.
Накрая застанах почти до него.
Мелодията затихна и всичко стана тихо.
- Днес сме се събрали, за да...
Церемонията започна...
И след минути, часове или секунди, дойде въпроса.
- Вие, Амбър Джош Лий, взимате ли за съпруг Никълъс Ломбарди Иноцентири Никотера?
Стиснах по-силно розите.
- Да.
- А вие, Никълъс Ломбарди Иноцентири Никотера, взимате ли за съпруга Амбър Джош Лий?
- Да.
Страхът и вълнението ми нарастваха.
- Може ли да дадете пръстените?
След секунди Сам се доближи до Ник и му подаде кутийка.
Той я отвори и в нея стояха две брачни халки. Една малка и нежна и друга, голяма и плътна.
Ник подаде ръката си и аз дадох лявата си длан.
- Започнете Ник.
Той извади малката халка и нежно я сложи на безименият ми пръстен.
- С този пръстен аз ти обещавам. Никога няма да те оставя каквото и да става, ще те пазя, ще се грижа за теб, ще преодолея всичко и ще премина през всичко само защото ти ще бъдеш до мен, Амбър и никога няма да те предам.
Усмихнах се и усетих очите си насълзени.
- Ваш ред е Амбър.
Едва не заекнах докато взимах пръстена от кутията.
- С този пръстен аз ти обещавам. Няма да те оставя каквото и да става, ще се грижа за теб, ще ти помагам, ще премина през всичко с теб и ще бъда винаги до теб Ник, и никога няма да те предам.
Сложих халката на пръста му, докато леко потрепервах от вълнение.
- Ако някой е против бракосъчетанието на тези хора да говори сега или да замълчи завинаги.
Залата остана тиха.
- Обявявам Ви за съпруг и съпруга, можете да целунете булката.
След това усетих как ръцете на Ник вдигат воала. Усмивката му беше прекрасна.
Той се доближи и наведе. Едната му длан остана на лицето ми, а другата подкрепи талията ми когато устните му ме целунаха.
Залата се изпълни с викове на радост.
След малко той леко се отдели и ме погледна.
- Tesoro ти си най-прекрасното нещо което ми се е случвало някога през целия ми живот.
