Гледна точка на Амбър
Усетих парене в очите си.
- О, я стига. Сякаш си очаквала след толкова много чукане, по някакво чудо да не си бре...
Никога през живота си не се бях чувствала толкова отвратена и използвана колкото след думите му.
Сякаш бях някаква играчка която може да има когато си поиска, та и по случайност да му е и съпруга.
- Когато реша ще спра да ѝ давам противозачатъчно, когато реша няма...
По дяволите, сякаш бях някаква курва чиято съдба зависеше от него.
Думите му летяха из главата ми като развалена грамофонна плоча, а на заден фон, долу летяха виковете му.
Изведнъж вратата се отвори от Блейк държащ два куфара.
- Амбър, моля те отиди и успокои Господинът, като полудял е.
След секунди той изчезна.
Станах моментално от леглото и избърсах сълзите от бузите си.
Излезнах от стаята и побягнах към стълбите.
-...Вървете по дяволите и двамата!
Не отново, моля те.
Зачервените му, замъглени очи ме погледнаха преди да залитне и да ги затвори.
- Ник!
Изпищях и побягнах по стълбите когато той се свлече и падна на земята.
Страхът беше неописуем.
Не знам кога стигнах и паднах на колене до него.
Мамка му, мамка му, мамка му.
- Какво му направи, по дяволите!? Знаеш ли от кога не се беше ядосвал!?
Изпищях преди да видя Блейк в периферията си.
- Блейк, заведи го в колата, моля те, шибано побързай. Извикай някой, моля те.
Той излезе през вратата и когато видях баща му да се доближава всичкия ми гняв се събра в гърлото ми.
- Не си и помисляй да го доближаваш.
Двама от охранителите се появиха и клекнаха до мен.
Взех ключовете за колата от Блейк и я отключих, за да го сложат на пасажерската седалка.
Майната ѝ на шофьорската книжка, нали знаех как да стигна до болницата.
Качих се до него, завъртях ключа, минах и одрасках колата в бордюра, но успях да излезна през портата.
Дръпнах и вдигнах седалката, за да мога да виждам по пътя.
Не знам дори как набрах Сам.
- Хей, приятел, какво става.
- Сам, Ник не е добре.
Гласът ми трепереше и леко изпищях когато минах през една дупка.
- Амбър? Ей, по-спокойно, какво става, къде сте?
- Карам Ник към болницата, родителите му бяха вкъщи, скараха се и той припадна. По дяволите зле е, не мога да увелича защото ме е страх да не ни блъсна.
- Ти ли караш колата!?
- Сам страх ме е за Ник. Моля те отиди в болницата и ни чакай пред нея. Умолявам те.
- Добре, добре, само се успокой. Ник просто е в безсъзнание, чуваш ли? Добре е.
- Само побързай.
Той затвори, а аз завих като влезнах в града.
- Извинявай, извинявай, извинявай. Няма да ти се ядосвам обещавам, моля те не ме плаши.
След минути бях пред болницата и видях Сам отпред.
Спрях колата и скочих от нея.
Отдалечих се когато той отвори колата и един лекар и две сестри сложиха Ник на носилка.
Разплаках се и се облегнах на най-близката стена, усещайки коленете си омекнали.
Сам ме видя и дойде.
- Хей, Амбър, виж ме. Погледни мен. Ник е добре, спокойно. Ей сега ще му дадат успокоителни и ще се оправи чуваш ли?
Ушите ми запищяха. Леко ми причерня, както преди и осъзнах че от вчера не бях яла нищо, а пиех само вода, освен единствената хапка която изплюх заради въпроса на бащ... на онзи.
- Сам моля те, хайде да влезем при Ник.
Изръсих когато носилката влезе.
- Добре, хайде.
Влязохме вътре и когато се качихме ми отказаха да влезна.
Седнах и сълзите ми потекоха.
Секунди и Сам се облегна на стената.
- Амбър...
- Аз съм виновна. Поканих родителите му. Ако не го бях направила сега щеше да е добре и нямаше да се ядоса.
Секунди в които търках сълзите си, Сам ми се завъртя пред очите.
Станах, за да отида до тоалетна и да се наплискам и изведнъж загубих равновесие напълно.
- Не и ти мамка му.
Чух може би Сам, преди всичко да причернее.
