Гледна точка на Ник
Ръцете ми трепериха докато я притисках към себе си.
Можех да я изгубя. Просто ей така.
Защото съм един шибан сбъркан скапаняк и рискувах живота ѝ.
Тя спеше в ръцете ми, с цялото си доверие.
Отново зарових лицето си в косата ѝ.
Как можех да съм толкова шибан и тъп?
Ако бях закъснял? Само още минута и можеше да ѝ стане нещо.
Изведнъж усетих прилив на гняв сещайки се за онези шибаняци, които са завързани долу.
Целунах я леко по наранената ѝ устна и станах внимателно от нея.
Завих я и излезнах, заключвайки.
Тръгнах по стълбите и очите ми се замъглиха когато си спомних писъците ѝ.
Съблякох мокрото сако.
Пробягах половината път през гората когато чух изплашеният ѝ глас по телефона.
Видях двамата скапаняци на пода, единият с гръмнатото рамо, а другият до него. Сам и Луи се извисяваха над тях с пистолети в ръцете.
Дори не се замислих когато издърпах онзи шибаняк и го метнах на пода и се хвърлих на върху него.
Издърпах го за яката.
- Кой те изпрати?
Извиках в лицето му и забих юмрука си.
- Н...
- Кой те изпрати мамка ти!
Забих още един в лицето му и усетих кръв, но не знаех дали е от ръката ми или от него. Очите ми бяха прекалено замъглени за да разбера.
- Няма да кажа.
- Кой си ти че да заплашваш жена ми кучият ти син! Ще те пречукам!
Загубих контрола си.
Не ми пукаше.
Никой не може да я доближава. Да я заплашва. Да я кара да се страхува. Никой.
- Кой си ти, че да я плашиш, мръсен долен шибаняк. Кой те прати те попитах!
- Ник, ще го...
- Млъквай. Попитах кой те прати!
Изведнъж светът ми се завъртя и очите ми напълно загубиха виждането си. Мамка му.
Писъците ѝ се преповториха в ушите ми и забучаха.
Намерих се по гръб върху мраморния под.
Погледа ми се беше леко избистрил и виждах фигурите на Сам и Луи.
- Какво ти стана мамка му?
- Добре съм, къде е този шибаняк?
- Не те интересува, ще се погрижим, ти се спри. Претоварил си се приятел.
- Нищо ми няма. Млъквай.
- Ти млъквай. Сега ме слушай много внимателно.
Оставих главата си на пода заради наистина гадната болка в нея.
- Луи ще те закара, теб и Амбър, до пристанището. Взимате яхтата и се махате от тук докато не се оправиш, защото не си спал от минимум няколко дни, а ако тя те види така сега, ще бъде още по-зле.
- Няма да ходя никъде.
- Отиваш и още как. Мислиш ли че ми пука за мнението ти? Преди това ще минеш през лекар. И не ми пука какво казваш. Отиваш. Даже още сега. Амбър ще стои тук и...
- Амбър е с мен.
- Амбър ще стои тук и ще спи. Ще съм тук.
Изведнъж те ме издърпаха и се озовах подпрян на тях, а ръцете и краката ми едва имаха някаква сила. Какво ми става?
След секунди или минути, се озовах в колата.
После някак си бях в болницата.
- Какво стана?
Чух гласа на личния лекар.
Какво прави тук през нощта?
- Ник се изнерви много и изведнъж припадна, но сега няма сила и се случва нещо с него.
- Господин Лин мога ли?
Кимнах, но не знаех на какво.
Изведнъж ярка светлина се показа в едното ми око. После в другото.
После усетих как пипаше пулсът ми по китката. Разбира се че не доближава врата ми.
След това той тръгна нанякъде.
- Безсънието ви е в доста лошо...
- Нямам безсъние.
- От кога не сте спал?
- Няколко дни.
- Ще ви предпиша няколко лекарства. Трябва ви почивка и спокойствие. Нервите ви са доста слаби, а когато се ядосате капилярите в очите ви се пукат и получавате замъгляване, което е много нездравословно, за виждането ви. И се хранете. Голям мъж сте Господин Лин. Имате нужда от храна.
Кимнах и накрая отново се озовах в колата.
- Върни ме вкъщи и ме остави намира. Ще пречукам онзи, после приятеля му и накрая ще се кача при Амбър.
- Не, махаш се от страната. Точка.
