Бавно се изправих от леглото, все пак не бързах за никъде. Който бърза да му мисли. Щом краката ми свикнаха с тежестта на тялото ми, бях готова да се дотътря до задния двор на къщата. Не бях в настроение да се преобличам и затова си останах с импровизираната ми пижама, която се състоеше от клин и тениска.
...................
Продължих с бавните си действия, докато не намерих плъзгащата врата, която водеше да двора. Положих малко повече усилия от обикновено, за да я отворя. Бавно поставих краката си върху мокрия райграс, при което тялото ми потрепна от студенината.
- Закъсня! - момчешки глас се разнесе из потъналата в мрак и тишина обстановка.
- Не бързам за никъде. - въпреки, че гласът му ми бе непознат, продължих да се доближавам до него.
- Не ме позна нали? - въпреки оскъдната светлина, забелязах формата на лицето му.
- Нормално! - приближих се още към него и моментално мозъкът ми разпозна фигурата.
- Бела отдавна си мисля за теб. - да бе, не на мен тия номера.
- А, ти беше? - много добре знаех кой е, все още нямам проблеми с паметта.
- Том! Този чийто задник ступа. - бях разочарована донякъде, че това не е Сю. Бела пак ли почна с това. Имаш нужда от психиатър...Отново поведох поредния словестен бой със себе си.
- И какво искаш от мен? - скръстих ръце пред гърдите си.
- Исках да те видя. - пак ли сънувам поредния кошмар.
- Случайно това да не е скрита камера. - енергично се огледах във всички посоки, но не забелязах нищо нередно.
YOU ARE READING
Recovery
FanfictionНе вярвам в любовта , та камоли в клишираните двойки ходещи из улиците на Лондон хванати за ръце.Животът за мен е поредния евтин филм на ужасите, който е на последно място във всички класации. Научих се да не вярвам на никого, да не очаквам помощ от...