След десет минутното вървене на етажа просто ми писна и се запътих към асансьора натискайки последният етаж. Излизайки от него забелязах , че ми оставаха няколко стъпала , преди да изляза на покрива на сградата. Можех да усетя вятъра по всяка открита част от тялото си , чувствах се толкова спокойна и най вече свободна.Нямах смелост да погледна от края на парапета , но ми стигаше да няма стени и хора който да ме задушават. Седнах на студеният под , който всъщност е таван но все пак гледах да бъда колкото се може по – далече от краищата на сградата. Поставих бутилката с вода и телефона до себе си , вдигайки поглед към небето. То бе толкова спокойно , като изключим тук -та ме някое облаче което се появяваше и не след дълго изчезваше . Бях убедена , че като се върна в Лондон животът ми отново ще претърпи обрат надолу , но не очаквах нещата да бъдат чак толкова зле. Вибрацията на телефона ми наруши спокойствието от което аз имах такава нужда.
- Телефона на абоната в момента не е в състояние да приема разговори от вас господин Коуел! – опитах се по някакъв начин да преправя гласът си .
- Къде си Бела ? – пак не беше в настроение.
- На покрива . – трябваше да си изключа телефона.
- Какво правиш там ? – беше решил , че трябва да увеличи тонът си .
- Гледам да не падна върху някой , ако случайно реша да скачам. – опитах се да сдържа смеха си и до някаква степен се получи.
- Какво? Не прави глупости ! Стой там идвам след малко! – гласът му звучеше притеснен.
- Сам стой там където си . – този път не се сдържах и се разсмях.
- Ти подиграваш ли се с мен ?- и отново тонът му стана сериозен.
- Не съм виновна , че си такъв сухар. – в съзнанието ми се появи отново начина по който танцувам танца на победата.
- Искам те тук до 5 минути ! – и спокойствието ми свърши напълно.
- Добре ! – станах от пода , взех бутилката и се запътих отново към залата.
.............................................................
През цялото разстояние до там проклинах Сам по какви ли не всевъзможни начини , но когато стигнах до вратата на залата се опитах да си лепна най – фалшивата и мазна усмивка която някога съм показвала. Отворих вратата забелязвайки , че стаята отново беше пълна и шумът отново бе заел главната позиция в нея.
YOU ARE READING
Recovery
FanfictionНе вярвам в любовта , та камоли в клишираните двойки ходещи из улиците на Лондон хванати за ръце.Животът за мен е поредния евтин филм на ужасите, който е на последно място във всички класации. Научих се да не вярвам на никого, да не очаквам помощ от...