Recovery

Част 42

-Забранено ви е да нарушавате личното пространство на учениците . - от пристъп на ярост се изправих от мястото си и заех защитническа позиция.
-Попринцип е и забранено да прекъсвате часовете ми , но го правите . - дебелите му пръсти разтвориха леко картичката . Кръвта ми кипна и по най - бързия начин се насочих към стария леприкон. Издърпах парчето хартия от дебелите му пръсти , върнах се на предишното си място и събрах нещата си в раницата , която не след дълго се озова върху рамото ми . Игнорирах всички останали погледи и отново се върнах при леприкона , вземайки от бюрото му букета от рози.
-Ако напуснете кабинета ми сега , няма да завършите годината. - гласът му бе пропит със злоба . Колко е отчаян само , щом ме заплашва по този начин.
-Не ми пука . - най - спокойно се насочих към изхода на стаята.
-Държите се като първокласна уличница. - край това беше. Обърнах се назад и с бързи крачки се насочих към говорещото говедо. С един замах стоварих целия букет върху него. Из въздуха се разнесоха бели венчелистчета . Никой не посмя да ме спре , може би защото ги беше страх от мен или по - коректната версия , е че старият леприкон си го заслужаваше. Продължавах да го налагам с букета докато не се успокойх.
-Другият път си мерете думите. - захвърлих на страна това което остана от розите и спокойно излязох от стаята.
...............................................
Внимателно паркирах колата в близост до апартамента в който бях отгледана. Взех телефона в ръце и побързах да видя дали някой се бе сетил за мен. Номерът на Стайлс се открояваше от всички останали .
-Имаш ли работа ? - въведох въпроса си и натиснах изпрати . След по - малко от минута получих отговор.
-За жалост Да . От училище ли избяга ? Харесвам тази твоя непокорна страна. - лека усмивка се появи върху лицето ми. Дали можех да го нарека бягане !?
-И да и не . - понечих да настисна ИЗПРАТИ , когато името на Коуел се изписа върху екрана на телефона ми. Натиснах зелената слушалка и поставих телефона до ухото си .
-В кабинета ми. Веднага ! - баща ми изсъска всичко това набързо и затвори. Изпратих съобщението си до Стайлс , след което пъхнах телефона в джоба на якето си . Запалих колата и потеглих.
.............................
Влетях като хала в кабинета на Сам , игнорирайки истеричните викове на секретарката му.
-За какво ме повика ? - внимателно огледах кабинета му , виждайки суперзвездите му заедно на едно място. Позволих си да хвърля по - обстоен поглед на Хари , но за жалост това продължи едва няколко секунди.
-Можеше да изчакаш . Не виждаш ли , че съм зает? - гласът му бе студен и не излъчваше никакви емоции. Май някой се опитва да внесе ред в ситуацията.
-Не . Ти каза следното : В кабинета ми . ВЕДНАГА ! И понеже съм изпълнителен човек , дойдох по най - бързия начин. - с бавни крачки се доближих до бюрото на Коуел . Действието ми го изнерви и погледа му моментално се промени.
-Сега ли започна да ме слушаш ? - самодоволна усмивка се изписа върху лицето му , но щом ме погледна в очите , тази усмивка се стопи.
-По - добре късно от колкото никога. Казвай каквото имаш да ми казваш , защото искам да се прибера. - нямах търпение да се прибера в стаята си и да се тръшна върху леглото.
- Излизаш ли с някого ? - гласът му бе толкова тих , че слуховите ми рецептори едва го доуловиха.
-Не ! Защо ? - старият леприкон си е отворил устата.
-С какви вандалски прояви си се изявила пак ? - Сам недоволно се размърда върху кожения си стол.
-Нищо ! - ако да удариш учител с цветя е вандалска проява , то тогава могат да ме вкарат зад решетките ако реша да опаковам кабинета на директорката с фолио.
-Защо по дяволите си замерила учителя си по Физика с цветя ? А и от къде се взеха цветята ?- прекалено бързата смяна на въпросите му ме обърка.
-Защо питаш мен . Питай стария леприкон. - не бях в състояние да се разправям й с него.
-Аз говорих с него. Човекът е много разстроен от постъпката ти. И не го напичай така , той си има име. - старият леприкон да е разстроен. НЕВЪЗМОЖНО. Сигурно полива изключването ми от гимназията с останалите учители. Може да си има име , но аз не го помня.
-Не ми пука . - колкото и да се опитвах да сдържа гнева си , толкова по повече ми идваше да се развикам.
-От кого са цветята ? - ако си мисли , че ще му кажа много се лъже.
-Не знам . - не можех да повярвам колко спокойно и хладнокръвно му отговорих.
-Нямаше ли картичка към тях. - защо по дяволите не си гледа шибаната работата ?
-И да е имало , не остана нищо от нея. - позволих си да му повиша тон , с цел да му покажа , че прекалява с въпросите , но надали е разбрал намека.
-Ти ще ме побъркаш. Кажи ми защо го замери с цветята. Дано да имаш основателна причина. - има , но надали човек като теб , ще разбере. Май ще трябва да спра да си говоря наум.
-Защото ме обиди. И не съм го замерила , а най - спокойно го ударих с букета.
-Какво ти каза ? - не можех да повярвам ,че той игнорира последното ми изречение.
-Цитирам : Държите се като първокласна уличница. - като се замисля , леприкона се отърва леко. Можех да му посиня окото , но не го направих. Или по - точно не се сетих за това.
-И само заради това реши да го удариш с цветята ? - това за него не е основателна причина !?
-Какво очакваше ? - бях видимо шокирана от изказването му , но същевременно и любопитна , да чуя каква според него можеше да бъде основателната ми причина.
-Очаквах да кажеш , че ти е писал слаба оценка или нещо от този сорт . - това което излезе от устата на Сам , ме разсмя.
-Ти не си стабилен психически. - думите ми го накараха да сбърчи вежди , докато аз най - нагло му се присмивах. Кой по дяволите се интересува от оценките си !?
-Вече може ли да си ходя ? - имах нужда да се махна от кабинета му , колкото се може по - скоро.
-Да ! - още щом слуховите ми рецептори уловиха гласа на Коуел , автоматично се изтрелях от кабинета му.
................
Отворих вратата и пред очите ми моментално се появи стройната фигура на Стайлс . Без да усетя , той ме бе приклещил в обятията си . Настаних главата си върху свивката на врата му и без да се замислям поствих лека целувка върху топлата му кожа. Това мое неволно действие , разръчка бушуващите демони в тялото ми.
-Май някой е доста нетърпелив ? - гърлен смях се изтръгна от устата му , а това негово действие накара мускулите на врата му да потрепнат.
-Каза го човека , който пръв скъси дистанцията между нас. - отделих се от него , пристъпих няколко крачки назад и се облегнах върху рамката на вратата.
-Прочете ли картичката ? - погледите ни се засякоха .
-Не . Забравих за нея. - виновно сведох глава към земята , но дългите пръсти на Стайлс прекратиха действието .
-Аз съм този , чийто поглед трябва да е забит в земята. Навлече си доста неприятност , само защото реших да ти изпратя цветя. - предпазливо се доближи до мен и внимателно докосна устните си с моите . При този наш малък допир , през тялото ми преминаха кратки интервали от ток .Кратките импулси разтърсиха всяка клетка в мен. За мое огромно съжаление този малък момент на щастие приключи прекалено бързо.
-Приемаш ли извинението ми . - гласът му бе толкова съблазнителен и нечовешки дрезгав. Повдигнах главата си към него , така че очите ни да се засекат. Мога да се закълна , че имаше нещо извратено в погледа му , но това ми харесваше.
-Само това ли беше ? - опитах се да звуча колкото се може по - сериозно , но както винаги се провалих.
-Нямах много време за да измисля нещо. - поредното оправдание.
-Щом казваш . - завъртях очи от тъпото му изкавазване.
-Защо не ми вярваш ? - очите му придобиха по -тъмен нюанс на зеленото , което бе като индикатор за емоциите му.
-Защото ако искаше по някакъв начин да ми се извиниш щеше да направиш нещо , независимо от това дали имаш или нямаш време . - много добре знаеше , че бях шибано права.
-Нямам време за караници . Закъснявам за срещата ми с Джордж и Коуел. - поредното тъпо оправдание.
-Разбира се . Саймън Коуел преди всичко и всички. - завъртях се на пръсти и по най - бруталния начин затворих вратата на стаята ми пред лицето му. Долепих ухото си на вратата и се заслушах в звука на утихващите му стъпки. Щом звука от обувките му по дървения под изчезна се върнах на леглото си. Единствената здрава връзка , която човек може да има е с леглото си . Без да се замислям се стоварих върху любимото си легло и както обикновено забих поглед в тавана. Белотата на тавана сякаш успокояваше тъмнината в душата ми , която от няколко дни се бе заселила там и доминираше над всички мои чувства и емоции. И докато безцелно реех поглед върху бялата повърхност , осъзнах , че съм с дрехите с който бях облечена сутринта. Извадих от джоба си , смачканата картичка , която най - после щях да прочета. Вниманието ми изцяло бе насочено към текста.