One and only *stydia*

1. "Не е както го очаквах"

- Лидия, знам, че си притеснена, но все пак трябва да влезеш там някога. - въздъхна майка ми. - Не може да стоиш в колата цяла година. 

Бавно и несигурно се изправих от седалката на колата и излязох от превозното средство. Огледах голямата сграда, в която щях да живея в продължение на 4 години. Погледнах към мама, после към брат ми - Дерек. И двамата се усмихнаха окуражително.

След като влязохме в сградата, се запътихме към млада и привлекателна жена, стояща зад бяло бюро. 

- Добър ден! - поздрави тя. 

- Добър ден! Бихте ли ми казали коя е стаята на дъщеря ми и къде се намира? - попита майка ми.

- Разбира се! Само ми кажете име и входящ номер. - усмихна се жената зад бюрото. 

- Лидия Мартин, номер 71133. - проговорих тихо.

- Стаята Ви е номер 103 в крило А, това е ключът. - връчи ми бял златист ключ. Майка ми й благодари и след като прочетохме картата на сградата се запътихме към крило А. След като я открихме заключена, отключих и влязохме вътре. Имаше две легла и до всяко от тях по едно малко шкафче. Едното легло, от дясната страна, беше застлано с бели завивки, а на шкафа имаше зарядно за телефон, една тетрадка и химикал. Явно това е половината на съквартирантката ми. Поставих куфара си до свободното легло и огледах стаята. Срещу моето легло стоеше огромен гардероб. Над леглата имаше малки рафтове за книги, поради което се усмихнах, защото аз обожавах да чета и се надявах, че няма да се налага да държа книгите си в някой шкаф. 

- Хм, стаята е хубава. - каза майка ми. - Ти какво мислиш, Лидия? 

- Да, на мен също ми харесва. - усмихнах се. 

- Освен това е далеч от моята стая с около...300 километра и няма да ми се караш, че усилвам, когато слушам музика. - Дерек се заяде отново.

- Да, и аз се радвам, че няма да слушам глупавите ти метъл песни. - усмихнах му се фалшиво, а той извъртя очите си раздразнено.

- Добре, мамо, трябва да тръгваме, не искам да закъснявам за работа. - каза Дерек и погледна часовника си. 

- Да, все пак трябва да отидеш навреме, докато смяната на Брейдън още не е приключила.-казах и се засмях. 

- Не я харесвам!

- Да, вярвам ти. - казах саркастично. 

- Добре, не се разделяйте скарани! - скара ни се майка ни. 

След като се сбогувахме и те тръгнаха започнах да разопаковам куфара си. Наредих книгите на рафта и започнах да вадя дрехите си и да ги прибирам в гардероба. Забелязах половината от гардероба на съквартирантката ми. Любопитството ми надделя и реших да разгледам дрехите й. Повечето, да не кажа всички, от  дрехите й бяха черни и бяха ужасно къси и разголени. Подредих ги на закачалките отново и продължих да прибирам моите дрехи. Изведнъж вратата се отвори и влезе момче с черна коса и перчем.

- Ъъ, къде е Алисън? - попита, а аз просто вдигнах рамене. След няколко секунди излезе. Помислих, че си е тръгнал, но след няколко минути той отново влезе в стаята, заедно с чернокосо момиче.

- О, здравей! Ти ли си Лидия? - момичето ме поздрави, а аз кимнах. - Аз съм Алисън, твоята съквартирантка. - представи се. Красива е и изглежда мила. - Това е Дилън. Той, ъъ, може да идва от време на време. 

- Добре, ще се видим в 10, нали?-Дилън попита.

- Не ми се идва сама. - Алисън отвърна. - Но ако Лидия дойде с мен...

- О, не,не. - веднага отговорих. - Не харесвам партита. 

- Моля те! - Алисън ме помоли. 

- Съжалявам, Алисън, но плановете ми не включват парти късно вечерта в първия ми ден тук. 

- Но партито не е късно вечерта. Ще стоим най-много до 11, обещавам! - продължаваше да ме моли. 

- Защо ти е някоя като нея да идва на партито? Погледни дрехите й, всички ще й се смеят. - Дилън каза. 

Бях облечена с тениска, дънки и кецове. Явно е свикнал да вижда облекло като на Алисън.

- Няма й нищо на облеклото! Лидия, ще дойдеш ли? - Алисън продължаваше да ме умолява. 

- Добре, ще дойда, но за максимум час. 

Алисън заподскача радостно пред мен, а Дилън си тръгна. Всъщност изобщо не ми се ходи, но искам да покажа на Дилън, че това как се обличам не определя какъв човек съм. Е, предполагам, че ще ходя на парти.