If not us, who?

12.

Гробната тишина в колата ме подлудяваше. Валентина беше насочила вниманието си към кормилото, а колкото до Каролина - не смеех да я погледна. Аз седях с кръстосани крака и хапех устните си. Играех с пръстите ми и не преставах да преглъщам нервно. Не съм очаквала, че ще ни се случи да закараме Копелиоф на училище. Нито пък, че ще я заварим толкова тъжно. Какво ли бе могло да се е случило? Както винаги бях любопитна, ала никога не ми се разясняваше.

- Спри, Валентина. - дочу се гласът на Каролина, който вече придоби естествения си леден тон.

Намирахме се пред салон за авточасти. Идея си нямах защо мистериозната искаше да я оставим тук.

- Сигурна ли си? - попита Вал, докато Каролина вече се измъкна от колата и тръшна вратата след себе си.

Тя ни хвърли подигравателен поглед, засмя се и се затича към салона.

Какво?

Можех да забележа разочарованието на Вален в очите й. Господи, защо беше толкова привлечена към тази кучка?

- Валентина... - изкашлях се. - Откажи се. - заявих.

Русокосата не реагира на думите ми и спокойно продължи да кара. Усили музиката от радиото, опитвайки се да ме заглуши.

Страхотно, явно никой не искаше да ме чуе.

Това ми се стори най-дългото пътуване до колежа някога. Щом Зенере паркира Ауди-то, побързах да се измъкна от него. Забързах крачка и дори не си направих труда да я изчакам.

По дяволите, наскоро се бяхме сдобрили с нея. Последният път, в който се сдърпахме, беше по вина на Каролина. Сега отново се отдалечихме една от друга пак заради Копелиоф, може би случките ми с Руджеро също повлияха, макар Вал да не знаеше за тях. Никога преди не ми е било толкова трудно с Валентина. Сякаш всичко се обръщаше наобратно.

В двора на колежа пушеше Хорхе, който най-вероятно ни чакаше. Затичах се към него и той понечи да ме поздрави, но аз му се хвърлих на врата и го притиснах.
Усетих изненадата му, ала въпреки това ми отвърна на прегръдката.
Усмивката се завърна на лицето ми, щом почувствах топлина да преминава през мен.

- Хей, Севиля, наред ли е всичко? - обади се Хорхе, премествайки ръката си на рамото ми.

- Че защо да не е? - излъгах, а приятелят ми повдигна вежда.

Повлякох го към входа на училището.

Valentina's POV ~
Мъчително вървях по алеята, водеща до колежа, кръстосала ръце пред гърдите си. Гледах на всичко с презрение. Сутрешното слънце не ме радваше както винаги. Сега бе просто една пречка за очите ми и се мусех. Оставаше малко до започването на часовете, ала не ми и пукаше. Попринцип не съм от хората, които закъсняват, но в онзи миг не ме интересуваше.

Щом видях красивата Каролина да плаче на спирката, дъхът ми секна. Почувствах се ужасно. Изглеждаше толкова крехка и измъчена. Знаех си, че под маската й се криеше една изгубена душа. Исках да й помогна и мисля, че го направих, ала какво получих в замяна? Присмех.

Прокарах пръсти през косата си и изпуфтях. Боже, исках да е моя. Привличаше ме твърде силно. Дързостта й, тази мистерия в нея... От малка обичах мистерии. Желаех да вкуся устните й, да я накарам да крещи името ми, да ме жадува така, както аз жадувах нея. Имала съм връзки с много момичета, но не можех да заявя, че се чувствах по този начин. Каролина ме побъркваше. Исках да науча повече за нея, да разговарям с нея, но все нещо ни разделяше. Мамка му, трябваше да я направя моя. Така и мислех да сторя. Нямаше да се предам.

Без много да му мисля се върнах в колата си и я запалих, отправяйки се към салона за авточасти. Майната му на колежа, а Карол вече не се нуждаеше от мен, както преди. Промени се. Болеше ме, че не ми споделяше при положение, че сме изживявали всичко заедно. Явно наистина всичко притежаваше своя завършек.

Karol's POV ~
По дяволите, Валентина не се върна. Каролина също не се появи. Мамка му, не трябваше да оставям Зенере. Копелиоф ми отнемаше приятелката и този факт ме убиваше. Толкова много спомени и те да се изпепелят, заради непостоянната нова ученичка в класа ми? Струваше ми се толкова нелепо. Обаче все още  не разбирах защо на моменти Каролина се държеше човешки. Тя бе тази, която ме подтикна да се върна при приятелите ми, когато желаех да прекарам уикенда си с Руджеро.

Колкото до Руджеро, мечтаех си той да изчезне от съзнанието ми, но блянът ми бе недостижим. И представа си нямах какви бяха чувствата ми към това момче. Единствено знаех, че с него притежаваме силна връзка. Без значение каква, нуждаех се да го открия отново.

Получих бележка от Майк на чина си. Той ме зяпаше в очакване, а аз бавно разгърнах листа.

"Къде е Вален? Да не е болна?"

Врътнах очи. Здраво грабнах писалката и надрасках отговора си.

"Да. Вален е много тежко болна от любов, която ще я погуби и ще ни я отнеме."

Майкъл ме погледна и беше сбръчкал челото си. Повдигна раменете си.

Преди да го оставя да ми хвърли отговор, събрах нещата ми и най-демонстративно излязох от класната стая, шашкайки всички.
Дори аз самата се изненадах. Изпросих си наказанието, ала имах по-важна задача.

Да намеря информация за Руджеро.