If not us, who?

11.

Поех дълбоко въздух. Потопих се в студената вода на океана. Изтръпнах. Исках да крещя. Крещях. Борих се. Потъвах.  Въздухът ми свършваше. Сърцето ми ускори биенето си. Предадох се. Бях безсилна.

Сутрешната аларма прекъсна съня ми. Рязко се надигнах от леглото, задъхана и изпотена. Стиснах очи. Боже, било е просто кошмар. Кошмар, който обходи всеки нерв.

Прокарах пръсти през косата си.
Грабнах телефона и за огромна моя изненада имах съобщение от непознат номер.

"Не спирам да мисля за теб."

Това се гласеше. Бе ли възможно Руджеро да го е изпратил? Искрено се надявах, защото през изминалата седмица, откакто се разделихме, само той ми беше в ума. Не исках да го забравя, макар и да трябваше. Сякаш той бе моето спасение от света и се нуждаех от него. Толкова много...

Прехапах напуканата си устна. Чудех се дали да звънна. Напрежението в мен щеше да ме погуби. Миг по-късно вече набирах номера. По дяволите, включи се шибаната гласова поща.

- Ако си ти... - продумах. - Моля те, звънни ми. - затворих, а записът се изпрати.

Въздъхнах. Трябваше да го видя отново. Притежавахме силна връзка, която не търпеше пренебрегване.

- Карол, какво се случва? - Валентина ме погледна притеснено, подавайки ми чаша с топло кафе. - С дни се държиш странно, бягаш, а и не искаш да ми споделиш. - намуси се.

Русокосата седна на нейното легло отсреща. Кичурите й се спускаха небрежно по рамената й, очите й все още бяха сънени, а тялото й бе настръхнало. Продължаваше да ме гледа съсредоточено, а аз нервно потропвах с крак.

Леко се засмях. Отпих глътка от горещата течност и облизах устните си.

- Вален... - подхванах. - Самата аз не знам какво се случва с Карол. - усмихнах се.

- Не ти вярвам. - каза Зенере. - И все още продължаваш да ме лъжеш. Знаеш, че те познавам по-добре от всеки. - надигна се и се приближи към мен.

Погали бузата ми с палец и ми прошепна:

- Когато се чувстваш готова да споделиш, ще съм тук. Знай го. - получих целувка по челото.

Устните ми нелепо се извиха.

- А сега си надигай задника и се обличай, защото ще закъснеем за колежа. - напомни Вал.

Врътнах очи. Изпих останалото от кафето и се облякох. От доста време насам не се грижех за външния си вид. Отнасях се към всичко толкова безразлично.

Докато с моята прекрасна приятелка се возехме в автомобила, насочен към училище, в ума ми отново изникна онази мисъл.

"Забрави за всичко тази вечер, ясно? Забрави и за мен."

Спомних си и за болката, която изпитах, когато дочух тези думи от устата на Руджеро. Сълзите, падащи по зачервените ми бузи, ускореният пулс...

Усещах очите на Валентина по себе си. Представа си нямах защо криех цялата тази каша от нея. Може би просто исках да запазя статута си на силен човек.

Изведнъж аз и Вал забелязахме нещо странно. Каролина седеше разстроена сама на спирката за автобуса и пушеше.

Какво?

Можех да видя зачервените й зеници и размазаната спирала. Треперащата й ръка държеше запалената цигара. Краката й се клатеха, а вятърът вееше къдриците й.

Сложих ръка на устата ми. Не можех да повярвам на случващото се. Каролина Копелиоф да плаче? Значи не е била безчувствена.

Докато осмислях гледката, Валентина вече тичаше към Каролина. Надигнах се и тръшнах вратата на Ауди-то. Последвах русокосата.

Щом Копелиоф ни съзря, тя се опита да прикрие болката си, но без успех.

- Вие пък какво искате?! - изсъска Каролина през зъби.

Аз и Вален гледахме тъжно, не знаейки какво да сторим. Мистериозното момиче изглеждаше ужасно. Срината и зачервена... Епитетите, описващи я най-добре в онзи тежък момент.

- Искаш ли да те закараме? - попита Вале.

Къдрокосата въздъхна и бавно поклати глава. Стъпка цигарата и избърса сълзите си. Лепна фалшива мазна усмивка на лице.

Отново се качихме в колата и потеглихме към колежа.

- Б-благодаря... - заекващият глас на Копелиоф се дочу от задната седалка.

Извинявам се за кратката глава, но исках да пусна нещо, тъй като от няколко дни не съм. Съжалявам, че стана така, ала седмицата ми беше отвратителна.

Благодаря за 1,000 прочита на историята ми! Щастлива съм!
💕