If not us, who?

7.

Крехкото тяло на Каролина се изпречи пред лицето ми. Стреснах се и подскочих. Мамка му, хвана ме.
Мълчаливо се взирах в очите й, които злобно ме гледаха.

- Какво правиш? Колко пъти да повтарям?! - повиши тон и сграбчи телефона си от треперещата ми ръка.

- А-аз... - заекнах. - Не исках... Извинявай.

Попринцип не се поддавах лесно на страха, но явно Каролина ми бе слабото място. Усетих капчици пот по челото си.

- Какво каза този нещастник? - избъбри сравнително спокойно.

- Сигналът беше слаб и връзката прекъсна. - казах. - Но гласът ми се стори познат...

- Въобразяваш си! - къдрокосата изсъска. - Изобщо не е трябвало да вдигаш! Това е последният път, в който ти се разминава, ясно ли е? - приближи се към мен, а аз стиснах малкия си юмрук. - Ако още веднъж сгафиш, няма да те пощадя.

Копелиоф ме изгледа за последно и профуча към изхода на училището.
Облегнах се на шкафчето си и прокарах пръсти през косата си. Дълбоко въздъхнах, а в главата ми настана пълна каша. Твърде много въпроси.
Защо трябваше това момиче да се появява в училище? Защо е толкова груба?

Щом ритъмът на сърцето ми спадна, забързах крачка. Исках да се махна от Лос Анджелис за уикенда. Заради последните събития, всичко ме притискаше в този град. Винаги съм го обичала, но сега някои хора ми убиваха желанието да съм тук.

"Ако още веднъж сгафиш, няма да те пощадя."

Думите на тази кучка не излизаха от съзнанието ми. Единственото, което чувах, беше нейният глас. Какво толкова би могла да ми причини? Мен беше ли ме страх? По дяволите, определено ме беше.

Извадих телефона от джоба на дънките си и исках да набера Валентина. Всъщност защо? Тя беше хлътнала по Каролина и щеше да ми се ядоса. Наистина постъпих много глупаво като изпитах желание да се меся на Копелиоф. Любопитството ми щеше да ме изяде жива.

Отказах се от тази моя мисъл и просто изключих Айфона.
Едва ли ще съм нужна на някого през петък следобед.
Единствено може би на майка ми, която вечно е в командировка и ми звъни два пъти на две седмици. Липсваше ми толкова много, ала за нея работата бе на първо място. Детството ми не беше за завиждане. Майка ми пътуваше, а баща ми е в затвора. Не съм го виждала от бебе, а и нямам желание да го правя изобщо. Той сам избра съдбата си и преживяваше преднарчетаното му. Опитваше да се свърже с мен, но всичките писма седяха захвърлени под леглото ми в квартирата и не ги отварях. Може би бях твърде жестока, но не исках престъпници в живота ми.