If not us, who?

27.

Лицето на Матю се обагри в синини и кръв, заради безразсъдните юмруци на Руджеро. Настана суматоха. Всичките погледи бяха вкопчени в нас и се дочуваха шушукания по наш адрес. Молех се на Паскуарели да остави татуирания на мира, опитвах се да потуша побоя, ала без успех. Бе твърде късно, а и Матю напълно си го заслужи. Радвах се, че Руджеро се застъпи за мен. Ако можех, щях да го задуша с прегръдки. Беше ми обещал, че ще ме пази от който и да е. Така и направи. Сърцето ми не си даваше покой. Чувствах се щастлива. 

Мигове като тези ме караха да се убеждавам все повече и повече в емоциите си. 

Обичах го. Обичах Руджеро. 

Дилърът на игралната табла извика охраната на казиното. Аз, Паскуарели, Каролина и Канде бяхме изгонени от Dealer Dolls със заплахата никога повече да не стъпваме тук.

Щом подадохме носове навън, Канделария бе първата, която проговори. Съдейки по изражението й, беше разярена на бившия си. 

– Какво си мислиш, че правиш, забога?!  - повиши тон рижавокосата, като стисна яката на ризата му. - Беше ми дал думата си, че повече няма да се биеш! Защо го направи пак, глупако, защо?  

Каролина седеше плътно до мен. Обърнах се към нея. Очите й бяха насълзени и бе прехапала напуканата си долна устна. Ледените пръсти на ръката й трепереха. Последва дълбоко дихание от нейна страна. Извади цигарата от джоба на дънките и я запали след което издиша вредния дим през ноздри. 

– Добре ли си? - прошепнах й.  

Тя кимна и лепна фалшива усмивка на лице. Болеше ме, когато я гледах такава. Единствените усмивки, които исках да носи, бяха искрените и лъчезарните.

– Вмомента не е от значение как съм аз, Карол. - рече, отново всмуквайки от тънката лентичка. - Ти добре ли си? Какво искаше онзи негодник? 

При спомена ме побиха ужасяващи тръпки. 

– Да се усамотим. - отвърнах с отвращение в гласа ми.

Каролина ме прегърна през рамо и здраво ме стисна. Отпусна глава на моята. 

Канде и Руджеро все още спореха едни с други. Рижавокосата не успокояваше изблиците си. Разчетох разочарованието в чертите й. 

– Колко пъти да повтарям, Молфесе? Сторих го, за да предпазя Карол, по дяволите! - извика Паскуарели, докато удряше крак в гумата на нечия кола. - Знам, че не спазих обещанието си към теб, но моля те... - направи кратка пауза, тежко пое въздух и разтърка очи. - Разбери ме.