If not us, who?

13.

Подметките на розовите ми кецове се търкаха в паважа.
Вървях задъхана по центъра на Лос Анджелис и забързвах крачки. Насочих се към бара, в който Руджеро пя онази вечер.
Наистина се надявах да успея да изкопча някаква информация оттам.

Сърцето ми лудо биеше и адреналинът в мен нарастваше. Вече бях напълно решена да постигна целите си и не възнамерявах да позволявам на нещо да ми попречи.
Сякаш Руджеро бе моето най-голямо предизвикателство, моят шанс да вкуся новото и да се почувствам...жива.

Телефонът вибрираше в джоба на дънките ми.
Бяха Майкъл и Хорхе.
Горките, нямаха си и ни най-малка представа какво се случваше с мен, нито с Валентина.
Никога преди не сме укривали толкова много помежду ни.
Все едно детската невинност в приятелството ни се пречупваше. Пораствахме. Мамка му...

Още едно досадно извибриране раздвижи телефона ми.
Вече се бях изнервила и грабнах джаджата, без да поглеждам екрана й.

- Какво?! - провикнах се, а гласът отсреща ме накара да съжалявам, задето вдигнах.

- Карол? - това беше майка ми.

По дяволите.

- Не очаквах така да ми отвърнеш, дъще. - рече мама с неодобрителен тон.

Изкашлях се.

- Съжалявам, не мислех, че ще си ти. - избъбрих, опитвайки се да прикрия нервите.

- Както и да е. - тя въздъхна. - Защо е толкова шумно? Не си ли на училище?

Боже, напълно забравих. Преглътнах и капка пот се стече по челото ми.

- В междучасие съм, при това навън. - излъгах.

Настана краткотрайна тишина помежду ни.

- Добре, Карол. Вярвам ти. - отговори мама и това ме накара да се почувствам облекчена. - Звъня ти, за да ти кажа, че за следващия уикенд идвам в Лос Анджелис. Нямам търпение да се видим, скъпа! - възкликна, а изненадата се изписа на лицето ми.

Устните ми се извиха в лека усмивка и не мога да не призная, че топлина мина през тялото ми. Забога, откога не я бях виждала? Година, две?

- Обичам те, мамо. - изрекох развълнувано и се захапах.

- Обичам те, Карол.

Разговорът приключи.

За няколко минути не отделих поглед от телефона, докато ходех. Смятах, че никога повече нямаше да видя майка си, заради работата й.
Постоянно пътуваше някъде и се чувствах пренебрегната.
Ала най-сетне този миг щеше да настъпи съвсем скоро.

Вече наближавах бара. Адреналинът се завърна, а напрежението ме облада.
Дали щях да разбера нещо за Руджеро?
Ами ако той беше там сега?
Реших да престана с глупавите въпроси и да действам.

Намирах се пред входа на бара. Поех си въздух и бавно го издишах.
Краката ми трепереха, всеки един нерв бе опънат.

Влязох и още с първата крачка настръхнах.
Същата миризма на наргиле и цигарен дим ме посрещна, осветеният бар плот привлече окото ми, а оглушителният смях на банда бизнесмени се проточи в ушите ми.

Минах покрай масата ни с Вале. Същата маса, на която ми се налагаше да търпя Каролина, Лионел и Гастон. Дори все още можех да усетя парфюмът на Лионел наоколо.

Погледът ми се заби в малката сцена. Гърдите ми се стегнаха. Представих си отново момчето с прекрасния глас да е седнало на стол, свирещо на китара и омайващо с таланта си.
Извадих запалката на Руджеро от раницата си и се усмихнах. Пръстът ми бавно се плъзна по нея.

Върнах се към реалността. Стиснах очи и се почесах по врата. Насочих се към алкохола.

- Какво ще желаете за пиене, госпожице? - попита ме дружелюбният барман отсреща ми.

- Не идвам за това. - нервно се изсмях. - Искам да говоря с управителя.

Момчето повдигна вежда. Кимна и ми даде знак да го последвам.
Качихме се на горния етаж, където бяха хазартните игри. Беше празно и някакси подтискащо. Сетих се за времената, когато аз и мама играехме на карти в студените вечери през ваканциите.

Барманът ме повлече в тъмен коридор. По стените бяха закачени фалшификати на известни картини, а подът бе застелен с червен килим.
Момчето почука по тайнствената врата, а отвътре се дочу изсъскващо "Влез!". Докато се усетя, вече нервно си играх с пръстите ми и пулсът ми се покачваше.

В стаята имаше господин в черен смокинг, пушещ лула и седящ на кожено кресло. Физиономоята му бе сбръчкана, бакенбардите му - оформени, а дясната му ръка беше увита с бинт. Имаше татуировка на врата.
Затворих вратата след себе си и все по-убедително навлизах. Учудените очи на мъжа ме проучваха, а аз лепнах фалшива усмивка на лицето ми.

Господинът се почеса по мустака и вежливо ме заговори.

- С какво мога да ви помогна? - попита ме като се изправи от креслото си и се отправи към мен.

- Искам да науча повече за певецът, който имаше участие наскоро.

Мъжът сбръчка чело.

- Паскуарели? - едва не се изсмя.

- Същият. - заявих, потропвайки нервно с крак.

Ще се радвам на коментарите ви. В следващата глава ще се разбере и за ставащото с Вале и Каролина. :)