If not us, who?

1.

Две седмици по-късно.

Седях кротко в клас, докато гризах писалката си. Беше първият учебен ден и отново ни се налагаше преподавателите да изнасят лекции от типа на "Тази година е изключително важна; Стегнете се; Трябва да положите много усилия; Ще ви е трудно."
Ъм, сякаш не сме чували това и преди, мерси, че ме уведомихте?
Като цяло ми се плачеше, защото психически не бях подготвена за новата доза стрес в училище. Всичко в мен бушуваше, макар и отвън да изглежда все едно не ми пука. Бях заковала поглед в стенния часовник, докато нервно прехапвах устните си.
Седящата до мен Валентина оглеждаше перфектно оцветените си в черно нокти. Пред нас стърчаха две момичета, които внимаваха в часа и си записваха всяка една дума на учителя. Сериозно? Едва започваме, за къде бързат? Е, това бяха Киара и Ана - отличничките на класа. Насън да ги бутнеш пак ще ти кажат нещо назубрено. Не ги понасях, толкова са...идеални. Аз не умея да съм такава и честно казано им завиждах. Сигурно са добри и по характер, но досега не съм им давала шанс да се сближат с мен. А и не мисля да го правя.
Момчето, което мяташе хартиени топчета по останалите, бе Хорхе. Страхотен приятел е, винаги ме е спасявал в нелепи ситуации. Благодарна съм му.
А и другото свястно момче в класа беше Майкъл. Него не познавах толкова, колкото Хорхе, но така да се каже... Харесвах го преди година-две. Естествено, той не разбра, а и мисля и така да си остане. Просто ми се стори привлекателен. Толкова е детско, нали? Представа си и нямам от любов и си знам, че ще остане така още дълго време.
Останалата част от групата не бе толкова важна. Моят "squad" е от  Вале, Хорхе и Майк. Имах и разни познати от другите класове, с които предимно пушех по цигара - Малена и Катя. Изключително печени.
Като цяло нямах много приятели. Хората ме мразеха поради факта, че съм си много нахална по природа. О, и колкото да съм притеснителна и тиха на моменти, мога да направя всеки на задник. На по-голямата част от колежа не им харесва несигурното, затова и не ме заговарят. Аз бях една бъркотия. С времето преодолях тази болка и сега вече просто бях себе си.
Оставаха около десетина минути преди края на скучния учебен ден. Нямах търпение да се прибера в квартирата си заедно с Валентина и да се разходим из Лос Анджелис. Град като Ел Ей никога не ти омръзва. Или поне при мен беше така.
На вратата на стаята се почука и влезе момиче. Най-вероятно ново, не се е мяркало тук преди? Косата му беше леко накъдрена и спусната по раменете, имаше хубав бюст и добър усет за мода, а ароматът на парфюма "B.U." се усещаше и от последния чин. Напомни ми на типичния за Tumblr персонаж - загадъчен и бълващ на депресия. Всички погледи бяха насочени към девойката, а момчетата зяпаха гърдите й.
Дочу се гласът на досадния ни учител.

- Госпожице Копелиоф, не създадохте добро първо впечатление. Програмата за днес е към края си. Осъзнавате ли, че пропуснахте цял един ден? Моля ви, напуснете и подобни изцепки да няма повече! Ще ви видя утре.

Тя се изсмя тихо. Преди да тръшне вратата след себе си очите й се заключиха с моите. Можех да прочета безразличието в изражението й.

- Красива е. - лакомито ми прошепна Валентина, усмихвайки се мазно.

Усещах как това мистериозно момиче щеше да се превърне в жертвата на Вале.

Намусеният даскал ни продиктува домашното, след което всички се втурнахме към изхода на колежа.

- Новата е страшно секси! - уведоми ни Хорхе.

- Много е чаровна. Усещам, че ще си хвана приятелка най-сетне. - Майк пък много си повярва.

Аз и Валентина се смяхме на малоумието им. След миг двамата ни приятели хукнаха нанякъде. Най-вероятно издирваха Копелиоф, кой знае.

- Жалки са, ако си мислят, че тя ще им обърне внимание. - кикотеше се Зенере.

Кимнах в знак на съгласие.

- Хайде тази вечер да отидем в бара до нас, за да отпразнуваме новата година. Какво ще кажеш? - вдигна вежда русокоската.

Дълбоко въздъхнах, готова да не се съглася.

- Вале, знаеш, че това не е моето нещо. Предпочитам да пием вкъщи, не на публично място.

Дружката ми врътна очи.

- Карол, толкова си скучна! Защо те е страх? Отпусни се.

Стиснах тетрадките в ръката си. Не, не ме беше страх. Просто не намирах смисъла с баровете и купоните. Това не бе моето забавление. Обичах да съм сама през повечето време и да правя това, което ми е приятно.
Валентина ми дуднеше през целия път до квартирата. Накрая взех, че се вбесих и се съгласих само и само за да си затвори голямата уста.

Осъзнах едно нещо в онзи момент - изневерих на собствените си обещания. Браво, Карол! Сега щеше да прекараш нощ в натъпкан бар! Мамка му, имах усещане, че нещо голямо предстои... Мамка му.

Моля, дайте вот или коментирайте, за да знам дали си струва да пиша историята. Благодаря!