If not us, who?

28.

Случвало ли ви се е някога да сте се чувствали жестоко объркани?
Какви ли не мисли да са се въртяли из ума ви, които не са позволявали да заспите и са обхванали всички предели?
Да сте имали усещането, че сте кукла в очите на останалите и те са могли да правят каквото пожелаят с вас?
Да сте се опитвали да сдържите изгарящите сълзи, но всъщност не сте умеели? Щом сте били тъжни да сте се вслушвали в текста на любимата музика и той точно да е описвал емоциите?
Да сте си задавали въпроса "А къде си сега?" за човек, обещал ви, че значите света за него и не би ви изоставил? 

"Беше ли всичко илюзия?"...

Твърде питанки, а? Е, точно това изпитвах, аз, Карол, относно Валентина. Рязката промяна в приятелката ми безмилостно ме измъчваше. 

Вален бе човека, с който израснах. Имахме големи мечти за бъдещето, мислехме си, че ще прекараме живота заедно, въпреки всичко. Винаги се подкрепяхме в трудните мигове, плачехме на рамото на другата, защитавахме се, смеехме се като побъркани заедно в късните часове на нощта. Аз бях тази, която вдъхна кураж на Валентина и я накара да върви с високо вдигната глава. Споделихме първата си целувка в знак на нашата обич. Когато спорехме, бързо се сдобрявахме, тъй като не можехме една без друга. Преди гледахме красиво на нещата, имахме огромни надежди за приятелството ни. Вярвахме, че нищо не би могло да ни раздели.

Колко тъжно. Когато обичта и доверието изчезнат, предполагам, това е преодоляване.

С появата на Руджеро и Каролина всичко между мен и Валентина тръгна надолу. След като опознах истинската същност на Копелиоф, вече бях готова да подкрепя Вален, тъй като бе хлътнала по брюнетката. Обаче Зенере нямаше шансове с Каролина и може би донякъде вината затова беше моя. Ала Лина, както я наричаше Паскуарели, бе видимо обсебена от момчето от миналото й. Относно Руджеро, Валентина никога не би одобрила чувствата ми към него. Не го харесваше, нито пък смяташе, че той е човека за мен. 

За жалост, имаше право. Аз и Паскуарели бяхме нeвъзможна двойка. Този болезнен факт съдираше сърцето ми и ме караше да плача. Да плача, докато не свършеха сълзите. 

Често се чудех... Кой? Кой бе отреден за негов партньор? Кой го заслужаваше повече от мен? 

Ако не ние, кой? 

С Руджеро бавно крачехме по мокрия пясък на плажната ивица на Малибу. Вечерта бе тиха и единственият звук, който се долавяше, беше преливането на вълните от океана. Леки светлинки мъждукаха в далечината, а птиците летяха из небесата. Паскуарели вървеше с няколко стъпки по напред от мен и хвърляше камъни в хладката вода.