If not us, who?

22.

Взирах се в луничавото и невинно лице на момичето отсреща, с име Канделария. Неуверено стиснах ледената й ръка. Бавно преглътнах слюнка, хапейки се. Беше ли възможно пред мен да седи бившата на Руджеро?

- Не се плаши. - ухили се тя. - Не хапя.

Опитах се да кимам и да се усмихвам леко, но не ми се получаваше. Изненадата се изписа по всяка моя черта.

- Ти... Каква си на Руджеро, че да ти е говорил за мен? - попитах, докато нервно играех с пръсти.

Канделария изви устни и заби поглед в земята. Засмя се сладникаво.

- Бяхме двойка до скоро, но се разделихме. Сега сме приятели. - каза, а аз се нервирах още повече.

Самата бивша на момчето, след което тичах като отчаяна, стоеше пред мен. Жената, изгаряна с целувките му, успокоявана с прегръдките му и кикотела се на шегите на Паскуарели. Мамка му. Тя наистина бе пред мен.

- Трябва да си поговорим някой път. - избъбри кафевокосата, което ме удиви.

- Защо?

- Трябва. - повтори и погледна към часовника на ръката си. - Виж, Карол, утре заминавам за Чикаго и нямам представа кога ще се върна, но щом отново стъпя в Лос Анджелис, ще ти се обадя. Може ли телефонния ти номер? - повдигна вежда.

Само на мен ли това ми се виждаше като лудост? Забога, срещнах бившето гадже на Руджеро на улицата и сега тя самата искаше да говори с мен. Какво толкова можеше да й бе казал той? А и Канделария спомена, че отива в Чикаго - родният град на Паскуарели, съдейки по думите на чичо му. Всичко ми се стори твърде объркано.

Разменихме номерата си, след което тя ме хвана за раменете и ме погледна право в зачервените ми очи.

- Горе главата, мила. Аз бях същата като теб, когато аз и Руджеро се опознавахме. Той е такъв. Наранява, без да го иска. Винаги плаках, щом чуех името му. Побъркваше ме. Държеше се странно, бе груб на моменти. Ала веднъж се оказахме на дивана в апартамента ми, целувайки се. Това разчупи бариерата.
Руджеро те цени, Карол. Повече, отколкото очакваш. - намигна, приключвайки мисъл и си продължи по пътя.

Наблюдавах как Канделария се отдалечаваше със забързани крачки. По дяволите, какво искаше да ми намекне? Нещо повече между мен и Руджеро никога нямаше да има. Би било апсурдно. Едва ли той би пожелал една тийнейджърка, наместо множеството жени, кланящи се в краката му. Аз бях просто едно дете в очите му, с което от време на време убиваше скуката. Собствените ми думи ме нараняваха.