If not us, who?

16.

От леката усмивка, която се получи от извивката на устните ми, прерастна в повдигане на трапчинки и показ на зъби. Бях наистина радостна в онзи момент. Нима Паскуарели се интересуваше от мен, както аз от него? Умът ми не умееше да го побере. Стори ми се твърде хубаво, за да е реалност. И все пак цялото ми тяло потрепна и коремът ме загъделичка. Захапах се, едва прикривах желанието ми да крещя. Силно. Много силно.

- Изглеждаш щастлива. - каза Лионел с малка усмивка, заключил тъжните си очи в моите.

Преглътнах. Да, бях щастлива. Ала бе ли ми позволено да го показвам? Мамка му, отново се сетих за онзи Руджеро, който ме помоли да го забравя - него и всичко станало между нас.

В лицето на Валентина се четеше изненада. Тя повдигна веждата си и ми хвърли любопитен поглед. Боже, имах да й разказвам толкова много. Защо не й споделях навреме? Сега нямаше да ме остави намира. Дори аз самата нямах обяснение защо криех... Може би... Може би желаех да оставя красивите моменти красиви - единствено между мен и Руджеро.

- Певецът дойде във вторник. - Лионел пречупи неловката тишина. - Докара ни колата си, за да я поправим и честно казано не очакваше да срещне мен и Гас. - каза, посочвайки рокера, който седеше в ъгъла и наблюдаваше.

- Чакайте малко... - обадих се. - Познавате ли се? - изстрелях, без да съм сигурна, че знам какви ги говоря.

Татуираният фалшиво се изкашля и потърка очи.

- Не, разбира се. Беше ни запомнил от бара. - избъбри под нос, а аз останах с впечатлението, че е нервен. - Та така де... Разпитваше ме за теб - дали си добре, дали се виждаш с мен и подобни. Като цяло бе доста заинтересован. - съобщи с нотка досада.

Докато Лионел разказваше, можех да усетя, че сърцето ми не си даваше покой. Имах чувството, че всеки момент щеше да изскочи от гърдите. Топли вълни накараха тялото ми да настръхне. Захапах устните си още по-силно. По дяволите, не сънувах. Руджеро наистина не ме бе забравил.

- А аз... - подхвана перчеместият. - Надявах се, че ще можем да излезем някой път, но си видимо хлътнала по певеца.

Въздъхнах и сбръчках чело. Преди не ми се беше случвало да разочаровам момче. Усещането бе толкова глупаво.

- С Карол трябва да тръгваме, момчета. - намеси се Вален, а Лионел я изгледа на кръв. - Имаме да учим. - каза, хващайки ме за рамената и повличайки ме към изхода.