The Bad Boy

Глава 23-Не взимай прибързани решения

Надигнах глава и го погледнах в очите. Изгаряше ме с поглед.

-Обещай ми, че няма да си тръгнеш. Моля те...

-Аз...трябва да...-той не ме остави да довърша изречението си.

-Няма да те пусна!-каза той с тих, но строг глас.

-Трябва да ме пуснеш! Знам...ти също ще ми липсваш...но трябва...обещах, че ще отида. Не мога да наруша обещанието, което съм дала Обичам те! Обичам те толкова много...

-А обещанието, което даде на мен? Всеки път, когато си казвала, че ме обичаш? Лъгала ли си ме?

-Никога не съм те лъгала! Тя ми помогна. Даде ми лек, а аз трябва да изпълня обещанието си.

-Щом ме обичаш...тогава остани!

Изведнъж заваля пороен дъжд. Джъстин ме целуна, надявайки се, че така ще ме накара да остана.

-Сбогом Джъстин!-казах и се обърнах.

Тръгнах към самолета. Качих се вътре цялата мокра и седнах до Ерик. Погледнах през прозореца. Джъстин го нямаше там където го бях оставила. Майка ми се беше ухилила самодоволно.

-Моля сложете колоните си! Самолета е готов за тръгване. Моля сложете предпазните си колани, за да сте в безопасност.-говореше женски глас.

-Спретеее!-изкрещях и станах от мястото си. Стюардесата дотича до мен. Ерик ме гледаше.

-Госпожице, моля седнете на мястото си!

-Трябва да изляза...не мога да замина! Аз..наистина трябва да сляза от този самолет.

-Ако обичате седнете на мястото си!

-Искам да изляза!-изкрещях.

Тя се помести от пътя ми и аз изкочих от самолета. Затичах се към лагера. Цялата станах вир вода, но не ми пукаше. Обичах го и трябваше да се върна при него. Тичах, блъсках се в хората, бутах ги, но го нямаше из тълпата. Беше изчезнал. Излязох от летището. Уау! Тази сграда беше огромна...и когато най-накрая излязох го видях. С мокри дрехи и коса като мен. Разгневен, че съм заминала. Той просто си стоеше отвън и си скубеше косите.

-Джъстин!-извиках и той се обърна. Изненадано се затича към мен и аз също към него. Хвърлих се в прегръдките му, той ме улови във въздуха и ме завъртя, докато все още бях в ръцете му. Когато ме пусна впи усните си в моите и след дългите секунди той се отдръпна и ме погледна.

-Мислех, че си тръгна...

-Не взимай прибързани решения!-казах с тих и нежен глас.

Когато се огледахме всички ни гледаха с усмивки на лицата. Просто непознати хора...беше страхотно...усещането, чувството, че имам някой до себе си който ме обича истински...дори с недостатъците ми. И тогава разбрах, че съм влюбена до уши в това момче. Разбрах, че срещу мен стои възможност за ново начало...нов живот.

-Да се прибираме?-попита.

-Няма нищо по-хубаво от дома.-отговорих.

Той хвана ръката ми, преплетохме пръстите си и тръгнахме. Дори в дъжда, дори и цялата подгизнала бях щастлива...бях щастлива защото съм с него. И сега...сега само той имаше значение....

..................................

Здравейте хора!
Тази глава стана по-къса, но се надявам да ви хареса...
Обичам ви!❤