В покрайнините на любовта

Миналото на Даниела

Вече стигнахме сладкарничката. Ник поиска той да избере храната ми. Ех, подлец, само да е посмял да избере нещо лошо и ще го направя на кайма.

Келнерът дойде. Ник поръча сок от манго и кексче, на което беше нарисувано сърце.

Добре, аз се чудя как така знае какво обичам? Значи или е някакво съвпадение, или ме следи какво ям непрекъснато? Плаши ме.

-Е, харесва ли ти, Лиса?
- Не. Защото ти явно непрекъснато ме следиш какво обичам да ям.
Ник се засмя.
- Вие двамата сте много сладки! Щеше ми се и моя приятел да беше тук.
- НЛ: Ти имаш приятел? От кога? И къде е? Защо не е при теб?
- Историята е дълга, хора.
- Обичаме дългите истории. Разказвай.
- Оф, ама че сте..Добре..
Моят приятел се казва Красимир. Не случайно е красив. Сега е в чужбина. Странното е, че той просто замина без да ми каже къде е. Реших, че е по работа, понеже той винаги забравяше за мен, когато имаше важна работа. С Краси сме приятели от 5 клас. Явно нашите чувства са се задълбочили и в 7 клас ми предложи. Аз приех и от тогава сме заедно.
- Радваме се за теб.

- Дани, може ли да разкажеш какво е било твоето минало?
- Добре, Лиса. Но само ако и ти разкажеш твоето.
- Оф, добре.

- Израснала съм без родители. Майка ми е умряла при раждането ми, а баща ми е катастрофирал. Отначало баба и дядо са ме гледали, но когато бях на 9 годинки, дядо ми почина от инфаркт. Аз едвам приех смъртта му, много го обичах, той винаги се грижеше добре за мен и винаги ме защитаваше, ако някой започнеше да ме обижда или да ми се подиграва, за това че съм била без родители.
Баба ми ми помогна. С нейна помощ успях да преодолея болката и отново бях щастлива. Тя винаги ми готвеше вкусни ястия, винаги си играехме, но и беше стриктна по отношение на хигиената ми.
Но когато бях на 17, баба ми почина от туберколоза.
Пак преживях болка, но много по-голяма. Не ми се живееше. Но Краси беше единственото нещо, което ме накара да живея. Заради него живея.
И от тогава до сега се уча да живея сама.
Сега разкажи твоето.

Разказах и го, но странното беше, че чувствах много по-малко болка, сравнение с преди. Но нейното минало ме накара да се разплача. Може би това е най-тежкото, което можех да чуя и въобще да понеса.

- Горката ми Лиса. Но спокойно щом сме приятелки, ще преодолеем нашата болка.
- Дани, понеже сравнително скоро имам рожден ден, ще се радвам, ако дойдеш. След 1 месец е.
- А на колко си години?
- 17. Защо?
- Хм, ти си с 1 годинка по-малка от мен. Понеже ще ставаш на 18, и нали досега си живяла в дома за сираци, може да живееш при мен, когато се местиш. Така и аз и ти ще сме си заедно.

Бях много радостна да го чуя. Веднага приех.

След сладкарничката, ходихме и до парка. Ник и Дани ме изпратиха. Сигурно Ник щеше да изпрати и Дани. Нямах нищо против. Защото на Ник имах пълно доверие.

- Ник, благодаря, че ме изпрати, но нямаше нужда, наистина.
- Ооо, няма нищо.
- Някой път може да ми дойдете на гости да си направим филмова вечер. Може още утре.
- Ще се радвам, сигурен съм, че и Лиса ще се съгласи. Ще и кажа.
- Добре. Чао и до утре.
- Чао.

И така свърши целия ден. Всичко беше прекрасно. И най-вече се радвам, че успях да си върна моята Лиса, благодарение на Дани. Вече щяхме да сме новото трио- Аз, Дани и Лиса. Но разбира се нашите мигове с Лиса нямаше да свършат до тук. Ще има още нови, невероятни мигове.