His Heart Is The Moon

12 Глава

ГТНК:

Цял ден стояхме вкъщи и се опознавахме.

-Значи вашите са починали в катастрофа?-Попита с лека нотка тъга в гласа му, той.

Кимнах свела глава на долу играейки си с ъгълчето на одеялото, с което бях покрита. Тогава нахалните спомени си проправиха път в съзнанието ми за пореден път.

Ретроспекция...

-Не разбираш ли Кала, неможе да си с него!

-Защо да не може татко?

-Защото така казах!-Изкрещя той и се обърна назад към мен.

-Кала, татко каза нещо.-Обади се брат ми до мен.

-Ти да мълчиш, Кан! Ти също не го харесваш, но немога да разбера защо.

-Той просто не е за теб скъпа.-Сега пък и майка ми се включи в спора.

-Млъкнете подяволите всички! Млъкнете завинаги!

-Помня писъка на майка ми... Помня и погледа на брат ми преди да изпадне в безсъзнание, а след него и аз. Бях в кома 2 седмици, после ми съобщиха, че баща ми е починал на място, а мама малко след като са ни приели. Имах само брат си и баба ми, но тя почина преди 5 години... -Разказах му болезнената си история и сякаш макар и малко ми олекна.

-А брат ти?-Попита той и хвана ръката ми като ме накара да го погледна право в очите, явно за да се увери, че съм напълно честна с него.

-Брат ми си има семейство някъде в Калифорния и не му пука за мен...

-Не е така, Кала все пак ти е брат. Винаги ще му пука за теб.

Засмях се тъжно и тогава се предадох, сълзите потекоха и аз нямах силите да ги спра, бях слаба.

-Спокойно, всичко ще се оправи. Ще откриеш любовта на живота си и няма да си сама, ще си имате семейство и куче.

Той успя да ме разсмее, а когато видя това ме прегърна и аз си помислих... Де да знаеше, че бих искала да създам семейство с него...

ГТНВ:

Усмивката й беше всичко... Свежа пролетна сутрин и лек слънчев лъч огряващ ме право в очите. Обичах я... Разбрах го още, когато веднъж съвсем случайно я срещнах в гората.

Ретроспекция...

Беше пролетен следобед, а тя беше повече от красива. Хранеше дивите животни, които тогава глутницата на татко убиваше за прехрана, дори аз го правех, но тя преобърна изцяло мисленето ми. Кайра беше с мен на следобеден лов, когато не я забелязахме. За мен малкото момиченце не беше опасност, но според Кайра трябваше да я убием понеже застрашавала глутницата. Неможех да го позволя затова я отпратих да съобщи на останалите, че има човек, а аз щях да се погрижа за нея. Кайра беше достатъчно далеч за да не види как аз се приближих бавно към нея стараейки се да не я изплаша.

-Здравей.-Тогава за първи път чух гласът й и видях онази слънчева усмивка. Сведох глава и й позволих да ме докосне.-Как се казваш?-Звънливият й глас прозвуча отново и аз не се сдържах.

-Вик.

-Аз съм Кала.

Беше на може би 4 години, все още невръстно дете. Побутнах я с муцуна за да си върви, когато си спомних, че я грози опасност. Силен гръм прозвуча отблизо и куршум проби ухото ми.

-Махни се от нея звяр!-Мъжки, яростен глас, прозвуча някъде около мен и за последно погледнах очите й пълни със страх в онзи момент.

Побягнах през гората далеч от нея и се озовах в сблъсък с Кайра, която чула изстрела.

-Простреляха ме в момента, в който я оставих мъртва на земята. -Наложи се да излъжа, но беше само за да запазя малката и невинна Кала жива.

ГТНК:

Беше се унесъл някъде и затова реших да го върна на земята.

-Ами твоите родители?-Попитах аз.

-Ами... Майка ми е починала при раждането ми, а баща ми... -Той замълча за кратко свел поглед на долу, сякаш спомняйки си болезнен спомен.-Не знам къде е.

Усещайки, че това е болезнена тема за него замълчах и по инстинкт, обвих ръцете си около врата му и притиснах телата ни. Без да се съпротивлява той се отпусна и обви нежно ръцете си около кръста ми, сякаш внимавайки да не го прекърши на две. Отново исках да усетя аромата му, затова вдишах и нежния мирис на борови дървета и мента се разпростря в дробовете ми... Опияняващо...