His Heart Is The Moon

Глава 45

Стоях свита на леглото в моята стая докато го чаках да се прибере. Мина 1 час, минаха 2 часа, минаха 3 часа. цял ден и цяла нощ нямаше ни помен ни вест от Вик. Сякаш гората го бе погълнала в тъмната си сърцевина и не му даваше да излезе. Взирах се през прозореца, с надеждата да видя онези до болка познати, червени очи, но нищо не помръдваше дори. Ако останех, така ли щеше да се стича всеки мой ден... В чакане, сама, уплашена. На вратата ми се почука силно и ме върна на Земята, малката надежда в мен пламтеше едвам държейки се да не угасне. 

Слязох бързо долу, но на вратата не беше този, когато очаквах. Момиче на моята възраст стоеше и се взираше в мен с онези нейни металически зелени очи, черно кожено яке я предпазваше от прохладния вятър, докато черни дънки описваха слабите й крака.

-Тръгвай, Кала.

Суровото й изражение не обещаваше нищо добро, но може би тя знаеше къде беше Вик. 

-Знаеш ли къде е Вик?-Попитах взирайки се в нея, играехме си на вълчи поглед.

Тя кимна без да отмества поглед от мен, докато малка гадна усмивка заигра на лицето й, карайки я да изглежда като напълно откачена. Въпреки това излязох от къщата и заключих вратата зад себе си, тръгвайки след нея. Опитвах да поддържам темпото й, но това беше почти невъзможно, спрямо късите си крака червенокосото момиче беше доста бързо.

ГТНВ:

Вятърът полюшваше клоните на боровите дървета в танц, докато началото на есента твърдо заявяваше, че пристига, а заедно със себе си беше довела и глутницата на Каан - моят "обичан" баща.

-Здравей, Вик. - Познат твърд глас зазвуча някъде из групата мъже, сред които се намираха и няколко момичета.

-Какво правите тук? Мислех, че напуснахте родното ни място и побягнахте, като подплашени елени на юг. - Силен рев се изплъзна из между гърдите ми и забих очите си право в тези на баща ми.

-Не говори така, синко. Върнахме се за теб. Знаеш, че глутницата на Арън нараства с всяка есен. Скоро, той ще поиска територията ни, единственият психично добре наследник на глутницата ми си ти.

Сумтене излезе от ноздрите ми. Думите на баща ми ме накараха да се замисля, беше прав. Това място беше моят дом, домът на майка ми. Спогледах се в глутницата застанала зад гърба на баща ми и взираща се с надежда в мен. Всички от тях, макар и млади имаха семейства и тогава ми просветна. Не това място беше домът на мама, а татко и глутницата, както моята малка групичка от необучени вълци и... Тя... Кала...

-Доведох я! - Женски глас прозвуча зад мен и за един миг зърнах, Кайра следвана от моята любима.

-Кала... - Името й излезе от устните ми като сладък мед и я накара да погледне към мен. В следващия момент тя беше вкопчена в прегръдките ми и аз отново се почувствах цял, непобедим и готов да се изправя срещу всички и всичко заедно с нея.

Искахте некст, ето го... Както глутницата на Каан пристигна, така и скоро есенните дни, в които немога да правя нищо друго освен да пиша ще пристигнат и книгата ми ще се  "разрасне". 😂😂❤️🐺✌️