His Heart Is The Moon

8 Глава

Когато вече бяхме пред автосервиза на Мо - един мой приятел, слязох от колата и почуках на гаражната врата.

-Кала! - Отвори се вратата и пред мен се появи огромната, мускулеста фигура на Мо изцапан целия в масло.

-Мо! - Засмях се и когато тръгна да ме прегръща аз го бутнах и се усмихнах. - Целия си в масло ще ме изцапаш.

Той се усмихна и погледна Вик, който стоеше малко зад мен тихо и спокойно треперейки от студ.

-Оу, да. Мо това е един мой приятел, чиято кола се развали насред пътя, ще я погледнеш ли?

-Да. - Отговори и заобиколи бронкото ми като огледа колата на Вик закачена с въже за моята.

Той вдигна капака и започна да оглежда двигателя на колата.

-Ще трябва да я оставиш при мен за няколко дни. Трябва да й се сменят някои неща. - Каза Мо докато затваряше капака и изтриваше ръцете си с един парцал, чийто цвят не се знаеше дори какъв е.

-Но... Но... Но аз нямам къде да остана, колата ми трябва сега. - Вик го погледна в очите леко изнервен.

-Съжалявам, но нищо немога да сторя. - Каза Мо и влезе в гаража си.

-Вик може да останеш у нас. - Предложих и го погледнах право в маслинено черните му очи.

-Не знам... Не искам да ти нахалствам.

-Спокойно. Вземи си багажа и го сложи в багажника на колата ми.

Той въздъхна и явно виждайки, че няма друг избор той кимна и се запъти към колата си за да вземе всичко нужно.

-Благодаря ти Мо. - Благодарих му и се усмихнах мило.

-Няма за какво. Вдругиден намини може да съм приключил.

Вик го погледна на кръв, но кимна, след което отвори вратата на колата ми и се шмугна вътре. Последвах примера му и пуснах климатика на топло отново.

-Ти си изненадващо мила, Кала. Никой друг не би го сторил.

-Кое?-Попитах и отделих за кратко поглед от пътя, само за да видя емоцията изписана на лицето му в момента, но нямаше и следа от такава.

-Първо ме заведе при... Му....

-Мо.-Поправих го аз.

-Все същото. А сега ме приютяваш у вас, без да знаеш почти нищо  за мен. Кой нормален човек би сторил това?

-Явно не и аз.-Отговорих и прехапах устната си.

Потънала в мисли за казаното от Вик карах към горичката, в която сгушен на сигурно ме чака моят топъл дом, а може би и онзи черен, прелестен звяр също...

°°°°°°

-Добре дошъл в моят скромен дом.-Казах докато отключвах входната врата. Той само се засмя и се огледа.

ГТНВ:

Докато се возих в черното й бронко, толкова близо до нея сякаш нещо затрептя още по-силно в мен. Мирисът й... Кожата й... Погледът й... Гласът й... Всичко в нея ме караше да я искам толкова много, но не беше редно... Не и в този живот, не и в този жесток свят.

ГТНК:

-За какво мислиш?-Полюбопитсвах аз.

-За всичко и нищо.-Прошепна той гледайки толкова задълбочено в очите ми. Беше се изгубил и пренесъл в друг свят, някъде далеч от тук. Въпросът ми беше... 

"Аз там ли съм?"