His Heart Is The Moon

Глава 40

Стоях неподвижно взирайки се в гората, за поредна вечер чакайки да подаде своите омайващо червени очи сред дърветата и да се върне при мен. Вече се бях уморила от липсата му през ден, но го разбирах. Той имаше нужда от свободата, която гората му даваше и която аз отнемах. Понякога се чувствах виновна за това, че нямаше глутница. Дали беше така наистина... можех само да гадая. 

-Хайде, Вик... Къде се изгуби?-Прошепнах аз сякаш очаквайки някакъв отговор от негова страна.

Бях изпаднала в размисли наблюдавайки дърветата и сгушила се в горнището на Вик, което бе оставил при мен. Не усетно бях попаднала в уюта на съня си, но лек повей ме събуди карайки тялото ми да се разтрепери. 

"Вик, все още го няма..."

Мислите за него са дори в съня, нима се бях влюбила до толкова в него... Изправих се бавно докосвайки дървения под на верандата и се отправих към входната врата, но знаех, че нямаше как да заспя без него. Обърнах се и видях безкрайните дървета, осъзнавайки, че там някъде е онази малка къщичка, в която Вик може би се намира.

"Заслужава ли си...?"

Помислих си аз, но дори и Вик да не беше там историите за неговото минало и глутницата му събираха прах в онази къща. Обгърнах се по-добре с горнището му и навлязох в гората усещайки, че нищо не би ме спряло в този момент. Извадих телефона си и включих фенерчето макар, че и без него виждах доста добре. 

Вървях през същия път, който бях наизустила, когато Вик ме водеше по него. Спъвах се в същите клони и пропадах в същите плитки ями. Гората бе по-различна през лятото, тъжното грачене на гаргите, бе заменено с приятните песни на птичките. Страшните звуци на чупещи се клони и стъпки на все възможни гладни животни също бяха утихнали.

Намирах се пред онази дървена врата обмисляйки какви ще бъдат последиците, когато вляза без негово разрешение, но нямаше никакъв друг начин да разбера нещо за Вик ако не го направех. Вдигнах тежкия камък под, който се намираше масивният стар ключ, взех го и бавно отключих вратата прекрачвайки прага с плаха крачка. Същият хол, диван, стъклена масичка, килимче и рафтове отрупани с книги, събирали прах от доста дълго време. Огледах се и видях старо дървено стълбище, водещо до втория етаж. Изкачих се по него и открих не много дълъг коридор и от двете му страни имаше по 3 стаи. Огледах се и закрачих към първата отваряйки я бавно. В стаята, може би всичко бе покрито с 1 пръст прах. Доближих се до гардероба и го отворих, в един малък кашон бяха събрани най-различни рисунки, изработени ту с молив, ту с бои. Нежен копринен шал, обагрен с цветя в най различни цветове, бе небрежно пуснат на пода до гардероба. Поех нежния плат в ръцете си и го огледах. Дори и отдавна оставен тук той все още носеше мириса на скъп дамски парфюм. Оставих го на същото място, от където го бях взела, но знаех, че Вик все пак щеше да разбере за присъствието ми.

Огледах и останалите стаи, като те бяха съвсем различни от първата. Бяха подредени и нямаше почти никакъв прах, в гардеробите имаше мъжки дрехи, ухаещи като горнището на Вик. Нима живееха още хора освен него тук, или по-точно върколаци. Остана ми само една не посещавана стая, която се предполагаше, че е на Вик. Каквото и да търсех щях да го открия вътре. Влязох с тиха крачка и се огледах, стаята беше страшно разхвърлена, леглото не оправено, а дрехи имаше почти на всякъде. Това определено беше стаята на Вик. 

На шкафа до леглото му имаше снимка в рамка на мъж и жена, това ли бяха родителите му? Явно да понеже мъжът на снимката имаше същите черни и студени очи като на Вик, изражението му не бе особено щастливо, челюстта му бе стегната и изваяна, наподобяваща тази на сина му, единствената разлика беше, че баща му имаше нормална по дължина брада. Жената пък от своя страна бе толкова нежна, сякаш ако някой я докосне щеше да се прекърши на две. Вик бе откраднал носа и устните й, имаше прекрасни черти...

-Коя си ти...?- Твърд и ясен мъжки глас изпълни стаята и ме накара да изпусна рамката на земята. 

Стъклото се разпръсна на хиляди парчета по дървения под, дори няколко надраха глезените ми. Само едно знаех...

"Това не е гласът на Вик..."