His Heart Is The Moon

49 Глава

Каан лежеше отпуснат на леглото, докато бинт притискаше раната на главата му. Беше в несвяст от вече 30 минути. Станах и се отдалечих от него и Вик за да сложа няколко дърва във вече почти изгасналата камина. Притеснявах се повече за Вик, той беше съкрушен сякаш нямаше да може да продължи напред, ако нещо се случи на баща му.

Приклекнах пред камината докато Мо свил се в единия ъгъл на стаята, почти незабележим, ме наблюдаваше много внимателно. Струпах 3 дръвца в камината и се загледах как огънят започва да се разраства като пожар в гора. 

-Вик...-Тих почти непознат глас се разнесе в тишината и накара всички ни да потрепнем.

-Тате... Тате тук съм...- Вик пое ръката на баща си и я притисна към себе си, но не след дълго той осъзна, че баща му просто бълнува.

-Вик. - Прошепнах и се доближих бавно до него.-Той ще се оправи, все пак той е смел, точно като теб.

Вик обви ръцете си около мен и притисна лицето си, опитвайки да скрие сълзите си, за да не види Мо колко слаб беше той в момента.

-Ритникът беше много силен... Такъв удар в главата би оставил човек на място. -Промълви Мо за първи път откакто бяхме дошли.

-Човек, но не и върколак, който може да се само излекува.-Казах скастряйки го да млъкне, защото при думите му усетих, че захватката на Вик се стяга около кръста ми.

Както и очаквах Мо се сви в ъгъла си и замлъкна с безизразно лице. Погледнах към Вик и започнах да галя гърба му нежно, докато той трепереше и сумтеше тихо притиснал лице в мен.

Не след дълго в стаята влезе мъж на средна възраст с докторска престилка и кожено куфарче. Той се огледа и при вида на Каан по лицето му се изписа тъга и мъка. Той пристъпи бавно, но в момента, в който протегна ръка към раната на челото му, Вик се надигна рязко и прие вълчата си форма. Той се надвеси над тялото на баща си и започна да ръмжи заплашително към доктора. Беше уплашен, че ще наранят Каан и затова беше готов да се нахвърли върху, който и да било. Мо се втурна и застана пред мен, опитвайки се да ме предпази чрез тялото си, но това само влоши положението.

-Чакай... Вик... Успокой се.- Избутах Мо настрани и се приближих бавно протегнала ръце към Вик.

Той присви уши и се загледа в мен с онези червени очи, но те в момента бяха пълни с болката и тъгата на едно момче губещо баща си. Той прилегна до него и отпусна главата си на гърдите му.

-Той няма да ви нарани, но държи да е до баща си докато го преглеждате.-Обърнах се аз към доктора, който в момента лежеше на пода изплашен до смърт.

-Аз няма да го нараня, Каан е мой стар приятел, затова дойдох веднага след като ми се обадихте.-Отговори ми той, без да откъсва поглед от Вик.

-Разбирам ви, но това е синът му, би искал да е до баща си.

Той кимна и протегна ръката си за да махне вече напоилия се с кръв бинт от главата му, но при това негово действие Вик оголи зъби и издаде гърлен звук, напомнящ ръмжене. Сложих ръката си нежно на главата му, при което ушите му потрепнаха и той затвори очи. 

-Мога ли да продължа?-Попита докторът и ме погледна в очите, а аз потвърдих с кимане.

Той свали превръзката на Каан, а при вида на раната му усетих как нещо в мен се преобърна наопъки и ме накара да побегна към банята за да изкарам цялата си вечеря. Беше необичайно за мен да повръщам при вида на кръв. Когато вече бях приключила с цялата бъркотия усетих груба ръка да се спуска на рамото ми.

-Добре ли си? - Попита Мо, притеснено.

Единственото което сторих бе да кимна, но нещо определено не беше наред. Все пак то можеше да почака, моят любим губеше баща си. Върнах се в тъмната стая, която бе огряна само и единствено от танцуващите пламъци в камината. Приседнах до Вик, който вече беше придобил отново човешкия си облик и наблюдаваше доктора как шие раната на баща му.

-Ако, ритникът не е залегнал част от черепната кухина, ще се оправи. - Промълви наплешеният доктор щом сряза конеца.

Вик обърна главата си към мен бавно и ме погледна в очите. Погледът му беше изтощен, загрижен и притеснен.

-Добре ли си? - Попита той опитвайки да се усмихне леко.

-Мхм... - Кимнах и положих глава на рамото му, при което той ме дари с нежна милувка по челото.

Щом вече беше приключил лекарят си беше събрал нещата в куфарчето и ни огледа, но очите му се спря върху мен. Сините му очи се взираха преценявайки нещо и в следващия миг погледът му се отклони.

-Ако има нещо ми звъннете, сменяйте превръзката на всеки 2 часа.-Беше единственото, което каза.

Той се шмугна през голямата врата и остави само миризмата на болница, напомняща, че е бил тук.