His Heart Is The Moon

30 Глава

Отключи книжарницата, влязох вътре на топло и седнах на бюрото си, където ме чакаха недовършени книги, които съм взела. Погледнах през витрината и осъзнах, че дори градчето да е малко аз не познавах повечето хора от него не знам дори историята за него. Дали Вик е единственият върколак бродещ в тези гори? Нямах отговори на повечето си въпроси, което ме подлудяваше, но или трябваше да се примиря с това или да тръгна да го издирвам. Проблемът беше, че той не е глупав. Умее да се прикрива в тъмнината, което никак не ме улесняваше.

Взех една от книгите и започнах да чета. Не хващах началото на изреченията, понеже в главата ми витаеше името му. Не след дълго звънчето над вратата позвъня и ме изтръгна от книгата. Мо влезе с две чаши кафе, чиято пара се надигаше. Миризмата на кофейн навлезе остро в дробовете ми и ме накара да се разсъня още повече.

-Хей. - Звънливият му глас се разнесе из книжарницата и достигна до ушите ми. - Това е за теб, а това за мен. - Каза той, подавайки ми чашата с топла течност.

-Здравей, Мо. Ти си моето спасение немога да се събудя от както съм станала и имам чувството, че все още спя.

-Неп... Не спиш. - Отговори ми той и показа снежно белите си зъби в усмивка. - А и не идвам само, за да те разсъня. Имам да ти казвам нещо.

Той свали якето си и прилежно го сложи на креслото до бюрото ми, като приседна в него.

-Ами... Всъщност... Липсваше ми. - Отговори той и се усмихна леко пресилено, което ме накара да се осъмня в това.

ГТНМ:

Стоях там в креслото до бюрото й. Толкова близо до нея и просто наблюдавах недоверчивия поглед, който ми беше отправила. Явно не умея да лъжа добре, но нямаше как да й кажа истината. Той е опасен за нея, сигурен съм.

-Това ли беше? - Попита тя отпивайки от топлото кафе.

-Да, Кала. Напълно. - Отвърнах аз и се взрях в леко треперещите й ръце. - Да не си започнала отново да пушиш? - Попитах аз и я погледнах с напрегнато изражение на лицето.

-Не. Глупости, Мо. Тогава бях млада и глупава. - Отговори ми тя и се засмя спомняйки си явно как се криехме заедно зад училище, докато тя пушеше, а аз просто наблюдавах как димът от цигарата се отделя от устните й.

-Добре. Радвам се, че не си пропушила отново. Съжалявам, но трябва да тръгвам. След обед отново ще намина. Обещавам. - Казах ставайки от удобното кресло и облякох якето си.

-Чао, Мо. - Каза тя и се усмихна, а с тази усмивка тя ми припомни защо всъщност я обичам толкова много.

-Чао, Кала. - Отговорих й и я прегърнах.

ГТНК:

Наблюдавах го как с бърза крачка се отдалечава от книжарницата, държейки в едната си ръка чашата с кафе. Какво ли всъщност искаше да ми каже, но не успя? Изкривих лицето си в странна гримаса, когато се сетих за това, но бързо го забравих и се зарових в света на книгите, където се чувствах най-спокойна.