His Heart Is The Moon

37 Глава

Отворих бавно очите си взирайки се в притеснените изражения на Вик и Мо. 

-Какво... Какво се случи?-Промърморих тихо аз, докато погледа ми беше прикован в нежно розовите устни на Вик.

-Припадна...-Проговори Мо тихо не отделяйки поглед от мен, сякаш щях да избягам някъде.

Примигах няколко пъти опитвайки се да свикна с обстановката без да отделям очи от тези на Вик. Толкова напрегнати, толкова мрачни, толкова загадъчни... Толкова секси... Опитвах се да сдържа желанието си да го целуна, когато тихият му глас се отдели от гърдите:

-Добре ли си...?-Притесненият му поглед зашари из мен търсейки някакви... Рани...?

-Да, Вик добре съм, спокойно ще оцелея.-Погледнах Мо, който внимателно и мълчаливо ни наблюдаваше от страни.-Значи... И ти си вълк?

-Мммм... Да... Може да се каже...-Промърмори той тихо под носа си.

-От къде идвате?-Изръсих аз поглеждайки Вик не разбиращо.

-Раждаме се, Кала. -Отговори той някак си издразнено от въпроса ми.

-М... М... Между вълк и човек?-Глупавите ми въпроси не спираха да се сипят като поток, не давайки шанс на смислените изречения да си проправят път.

-По дяволите толкова си извратена.-Вик се засмя на "шегата" си. - Между върколак и човек или между два върколака.

Кимнах не проумявайки все още, но бях сигурна, че Вик щеше да ми обясни по-подробно после. Очите ми се забиха в Мо, чиито мускули бяха готови да разкъсат тясната му тениска в мига, в който черно окото момче надвесило се над мен, ме докосне.

-Е... Оставям те да й разкажеш всичко. - При изказа на Мо, погледа и нервите на Вик се изпънаха като тънка струна на китара.

Мо напусна дома ми спокойно качвайки се в сивия си Jeep и се запъти към града. Сега в стаята бяхме само аз и той - моят вълк. Телата ни сякаш привлечени от мириса на другия се притиснаха в силна прегръдка, когато той отмести косата ми и прошепна:

-Стига си припадала така, красавице.

Суровият му глас не отрази нито нотка шеговитост, но за сметка на това ме накара да го желая още повече.

-За какво говореше Мо? - Попитах аз гледайки го в очите.

-Помниш ли, когато беше в гората и ме търсеше с онази кайма?

Кимнах в знак, че си спомням ясно вечерта, в която замалко не бях изядена.

-Малко преди това аз... Бях открил Мо затворен в мазето на къщата му преобразен във вълчата си форма. Беше уплашен и гладен затова реших да го освободя, но нещата се объркаха. Той избяга в гората и те намери напълно беззащитна, чакайки ме. После се появих аз и го спрях преди да те разкъса, след това те закарахме в болница, а там неможех да те виждам в продължение на дни. Не ми позволяваха дори да те зърна през стъклото...

-Но... Мо ми каза, че не си се появявал... - Прекъснах го аз.

-Ами... Ясно защо не са ме пуснали при теб, заради Мо. Иска да стоя далеч от теб, защото явно той си пада по теб.

-Мо? Не... С него сме си приятели... - Отговорих аз на глупостта, която Вик беше изръсил.

-Щом така мислиш.

Зачудих се дали случайните ни погледи в тях, в книжарницата и по всяко друго време наистина бяха случайни. Дали той наистина изпитваше нещо към мен. По дяволите колко объркана съм сега... Иска ми се да спра времето и да подредят всичко така както трябва да е, но уви не мога. Затова може би трябваше просто да свикна с мисълта, че сигурно дори Голямата стъпка бе реалност...