His Heart Is The Moon

35 Глава

Стоях и я наблюдавах дълго, а това може би щеше да се стори странно от страни, но аз я наблюдавах от както беше на 4 години. Да... Признавам... Аз съм отвратително същество излязло от най-долната дупка на ада, но аз също имам сърце, а то цялото е завладяно от Кала. Малко кичурче коса беше паднало на лицето й и разваляше прекрасния сън, в който се беше унесла тя. Тогава си помислих...

"По дяволите, Вик тя е прекрасна..."

И наистина беше така. Тя беше красива и умна, а аз... Е аз... Ами аз... Аз умеех да правя яйца. Това трябваше да стигне за да я впечатля... Нали? Усетих, че просто стоях и не помръдвах, визирайки се в спящата Кала. Протегнах ръката си и отмести кичура коса от лицето й, беше грешка... Преди да се усетя пръстът ми беше между зъбите на Кала, а тя имаше здрава захапка.

-Оооо... Мили Господи моля те пусни ми пръста...

-Вик?!-Заговори тя и освободи пръста ми.

Загледах се в изражението й и се опитвах да открия страха, но него го нямаше. Тя се усмихваше и беше щастлива. Емоция, която не очаквах да изрази, когато ме види отново, но ето, че тя се усмихваше и беше щастлива, че за малко ми откъсна пръстчето.

-Здравей отново, Кала...

Преди да успея да кажа нещо друго тя се нахвърли отгоре ми и ме... Прегърна... Нещо, което отдавна никой не е правил с мен. Не знаех как да реагирам, тя беше толкова близо до мен. Миризмата й нахлу в дробовете ми и нежното й телце се отпусна в ръцете ми, сливайки се с тях и карайки сърцето ми сякаш отново да затупти така силно, че дори и тя да го усети.

-Липсваше ми... - Прошепна тя близо до ухото ми и зарида.

Не знаех какво да сторя, аз бях вкаменен, беше ме страх, че ако мръдна или кажа нещо тя ще се изплаши, но рискува и просто я поех в обятията си позволявайки й да поплаче свита в мен.

ГТНК:

Стоях сгушена в него в продължение на 1 час и половина, нямах си и на представа колко беше часа, нито какво се случва около нас.

"Мента и борова гора..."

Ароматът му се просмукваше в ноздрите и дрехите ми, беше мечтаният миг, докато той не го развали размърдвайки се под мен.

-Добре ли си? - Попитах засичайки го да оглежда пръста си, който аз по погрешка бях захапала по-рано.

-Да, не се тревожи нищо неможеш да ми сториш малко зверче такова.

-Оууу... Така ли?

-Да, така. - Отговори заядливо той.

-Значи си забравил борбата ни в снега? Накарах те да обереш целия сняг с уста. - Възкликнах горделиво, когато в съзнанието ми изскочи спомена за бедничкия Вик станал жертва на муа.

Преди да се усетя обаче аз бях под него и бях безмилостно гъделичкана къде ли не.

-Вииииик спри... Моля те... Ще се напишкам... - Разпищях се аз не здържайки смеха си.

-Така ли? Давай тогава, килима не е мой. - Силен ритник се озова в слабините на Вик, когато довърши изречението си. - Ти си... Ужасна...

-Никога повече не ме гъделичкай! - Отвърнах яростно аз, а той просто се засмя макар да виждах болката на лицето му.

-Обичам те, Кала. - Проговори той, когато явно болката му беше спаднала.

-И аз те обичам, Вик.

"Нямаш си и на представа колко много..."